Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Веднъж на едно такова парти, година след като Скай за пръв път срещна Никълъс, Ванеса Пенроуз влезе по-късно от повечето гости и изглеждаше като напълно непозната за Скай жена – с накъдрена и блестяща почти черна коса и ослепително червени устни. Облечена бе в своята „френска рокля“, както я наричаше – кремав копринен корсаж с дълбоко остро деколте и пола, направена изцяло от щраусови пера, боядисани в различни оттенъци на кремаво и златно. Оголеното деколте трябваше да бъде отчасти прикрито с подходящ по цвят шал, но Ванеса никога не го използваше. В резултат на съчетанието от лъскавата коса, блестящите устни и изненадващите златни пера, Ванеса Пенроуз прекара цялата нощ в танци.

Някакъв мъж идваше на всяко парти и винаги получаваше по-големия дял от танците с майката на Скай. Момичето гледаше как Ванеса му се усмихва – усмивка, която не приличаше на тази, която отправяше към дъщерите си или към останалите гости. Двамата танцуваха добре и дори Либърти кротуваше, омагьосана от красивата си майка.

Мъжът прошепна нещо в ухото на Ванеса. Скай не искаше да гледа повече. Либърти бе облегнала глава на стената и клепачите й се отпуснаха, така че Скай зави краката й с одеяло. След това изведе Никълъс навън и въздъхна.

— Де да можех и аз да танцувам така – каза тя.

— Мога да ти покажа.

— Можеш да танцуваш?

Той вдигна рамене.

— Родителите ми ме накараха. Казваха, че всички джентълмени трябва да умеят да танцуват.

Скай се изсмя.

— Щом си джентълмен, трябва да танцуваш с някоя лейди. А и двамата знаем, че според жителите на Портлевън жените Пенроуз не са лейди.

— Мисля, че сте.

Той й се поклони церемониално и се усмихна, което я накара да се чувства по-малко неловко. Не й се присмиваше заради нейната непохватност, а водеше в безупречната, пълнолунна нощ, като й показваше стъпките. Като акомпанимент, в унисон под тях в морето танцуваха сребристи панделки.

— Трябва да го направим отново, когато пораснем – каза Скай, след като усвои основните движения. – Тази скала заслужава нещо по-разкошно.

Посочи бялата си рокля, която бе семпла и чиста, но без размаха на златните щраусови пера.

— Какво ще стане, ако тогава вече не сме приятели? – попита Никълъс, като внезапно спря.

Тя за малко не го настъпи.

— Защо мислиш така?

Застана до него и двамата се извърнаха с лице към океана.

— Леля ми казва, че скоро ще се върнем в Ню Йорк. Трябва да постъпя в училище, същото, в което е учил баща ми. Ще заминем веднага след като майка ми се почувства по-добре.

— Тя ще се оправи ли? – попита Скай.

Виждала бе майката на Никълъс само когато идваше в тяхната къща за предсказанията на Ванеса и винаги приличаше на призрак – същество, което може да потъне сред проблясващите вълни и да изчезне.

— Не знам – отвърна Никълъс.

За пръв път Скай го виждаше разколебан. Хвана ръката му и я стисна.

— Ще останеш тук завинаги – каза тя.

В крайна сметка имаше майка, която познаваше бъдещето, и можеше да претендира за известна вещина по тези въпроси.