Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

През следващия месец Скай запозна Никълъс, който бе година по-голям от нея – единайсет, а не десетгодишен – и идваше от някакъв далечен град с небостъргачи – със своя свят. Свят, в който претърсваха скалистите вирове за раци отшелници и космати раци и правеха състезания кой от тях пръв ще офейка, след като го поставят на пясъка. Свят, в който беряха миди по скалите, като се трудеха наред с ловците на стриди с шапки с червени козирки. В който търсеха раковини – ефирно оразмерени, прасковено оцветени отломки, които толкова лесно можеха да бъдат пропуснати и затова бяха още по-ценни – за колекцията на Скай.

Отначало Либърти идваше и се влачеше след тях, докато те се спускаха надолу по пътеката към залива, като се пазареше със Скай:

— Обещавам, че няма да те ритна, ако останеш вкъщи да си играеш с мен.

— Вместо това ела с нас и си играй навън – отговаряше Скай, като знаеше, че при всички положения може да избегне крака на сестра си и че лятото не е време за стоене вкъщи.

Обаче скалистите вирове и раковините не бяха по вкуса на Либърти. Тя сядаше на пясъка, обърнала гръб на сестра си, и гледаше Никълъс, докато той се опитваше да й връчи най-големия и най-бързия рак, за да участва в състезанието. Накрая Скай забрави за присъствието на сестра си и часове по-късно осъзна, че Либърти се бе върнала във вилата, за да разговаря с колекцията си от кукли, които до една предпочитаха чайните церемонии пред мидите.

Една сутрин Либърти бе особено досадна по пътя надолу към плажа.

— Не ме оставяй сама – хленчеше непрекъснато.

— Ако дойдеш с нас, няма да си сама – основателно възразяваше Скай.

Либърти така и направи, но щом стигнаха до пясъка, пъхна морски рак на гърба на Скай, под банския костюм. От уплаха той я ощипа.

— Малко чудовище! – кресна Скай на сестра си.

Либърти хвърли шепа пясък в лицето й и се разрида.

Скай гледаше как Либърти тича към къщата. Пясъкът смъдеше в очите й, също както думите, които бе изкрещяла на сестра си, мъчеха съвестта й. Тази вечер щеше да изиграе две игри на змии и стълби с нея, обеща пред себе си тя.

— Да отидем в пещерата – каза тя на Никълъс.

Той кимна и я последва вътре.

Лежаха по гръб в най-тъмната, най-дълбоката част, където нищо не можеше да се види. Помълчаха малко, преди да започнат да си разказват истории, които не можеха да бъдат изречени навън, на светло. Разказът на Никълъс бе за баща му, който бе починал от „прекомерно вълнение“, каквото и да означаваше това. След това майка му станала жертва на прекомерни вълнения от различен порядък, които първо я изпратили в леглото, а след това обратно в Англия, където бе живяла, преди да се омъжи, вместо да я издигнат в небесата при съпруга й.

— Така че сега леля ми се грижи за мен. Майка ми никъде не ходи, освен при майка ти, за да й гледа – завърши Никълъс и Скай позна по гласа му, че страда – заради баща си, който бе загубил; заради майка си, която гаснеше; задето бе поставен под попечителството на леля си.

Семейство Пенроуз щеше да се грижи за него, закле се тя. Но първо трябваше да му разкаже кои бяха семейство Пенроуз.

— Никое дете в града не иска да си играе с мен. Или с Либърти – каза тя. – Защото майка ми е ясновидка.

В пещерата нахлу вятър, който извади още истини от устата на Скай.

— И защото Либърти и аз нямаме баща. Не по начина, по който ти нямаш баща. Ние никога не сме имали такъв. Майка ми никога не се е омъжвала. Обаче е задължително да си женен, ако имаш бебе.

Открай време възрастните – с насмешка, а децата – с подигравка, бяха казвали на Скай, че е грях да загубиш баща си така, както се бе изгубил техният. Да умреш беше героично. А просто да липсваш, бе неблагопристойно.

Никълъс каза:

— На мен ми харесва, че майка ти е ясновидка. Харесвам майка ти. А ти си моя приятелка.

Скоро след това Скай успя да покаже на Никълъс най-хубавото от всичко. Рано една сутрин Ванеса ги закара до тревиста ливада, която служеше за аеродрум, и посочи един двуместен „Хавиланд Мот“.