Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

— Прилича на теб, когато спиш – внезапно каза Никълъс.

Скай поклати глава. Никълъс я бе виждал заспала, когато споделяха палатката с Либърти в нощта на партито, но непохватната Скай не можеше да се сравнява с вълшебната каменна жена, потънала завинаги в красивия си сън.

След това вниманието им бе привлечено от нещо отвъд статуята – езеро, огромно почти като океан, над което бе опънат въжен мост. Водата бе скрита зад мрежа от клони, които сякаш се бяха заровили в опити да намерят злато.

Скай се затича натам и стъпи на моста. Въжето проскърца – очевидно не бе използвано от доста време.

— Какво, мислиш, има от другата страна? – попита тя, като избегна очевидния въпрос – дали е безопасно?

— Обратната страна на небето – отвърна Никълъс и Скай се усмихна.

Бяха открили тайнствен свят извън своя – свят без болни майки и ритащи сестри, съседи интриганти и училище в Ню Йорк, и той ги зовеше.

Бяха прекосили моста до половината, когато това се случи.

Скай чу някакъв звук от съдиране и бързо се обърна, за да види как въжето под краката на Никълъс се накъса. Той увисна, с ръка вкопчена във въжето, докато падаше. Скай направи същото, когато целият мост под тях се разпадна.

За щастие, перилата бяха невредими и можеха да се хванат за тях. Краката им бяха във водата, а телата и главите им – над нея.

— Трябва да скочим – каза Скай с безизразен глас, сякаш сърцето й не биеше по-бързо от витлото на самолет при излитане. – Трябва само да си представим, че това е море, а не тиня.

Погледна към дебелия зелен слой отдолу, пълен с какви ли не страхотии.

Лицето на Никълъс бе бледо, кокалчетата на пръстите му бяха побелели. После каза:

— Не мога да плувам.

Стомахът й се обърна.

— Разбира се, че можеш. Нали съм те виждала.

Едва тогава осъзна, че не, никога не бе виждала Никълъс да плува. Въпреки че бяха прекарали толкова много време в залива, той винаги търсеше нещо в скалистите вирове, докато тя се гмуркаше сред вълните. Беше го виждала във вода до коленете, но никога повече от това.

— Ще падна – каза той.

За пръв път Скай усети в гласа му страх. Затова направи единственото възможно нещо. Пусна се и цопна във водата, като държеше устата си плътно затворена.

— Ще се придвижваш с ръце по страничните въжета, докато стигнеш на плитко – каза твърдо тя, сякаш бе сигурна, че ще се справи. – Ще те боли и пръстите ти ще се ожулят, но няма друг начин. Ще плувам редом с теб.

Изобщо не спомена за опасностите пред тях.

Никълъс започна да се придвижва, все едно се упражняваше на шведската стена в училищния физкултурен салон. Умееше да го прави, така че и сега щеше да успее, разсъждаваше Скай. Тя плуваше покрай него точно както му бе обещала, а очите й бяха впити в неговите, кафяви срещу сини, сякаш искаше да му внуши, че може да се справи. Погледът му говореше, че й вярва.