О-Корс ((откъс от началото на романа))
- Автор: Илиев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «О-Корс ((откъс от началото на романа))». Краткое содержание книги:
— Нима толкова далеч е отишло злото? Навярно само аз нищо не подозирам. Ако тези обстоятелства, що забавят гибелта, би могло лесно да се отстранят, кажете как да стане то, за да ускорим наистина тази ужасна гибел, що ви е толкоз изплашила, та е трябвало да идвате дори тук, за да ми го кажете.
Вишая, която беше обжегната от насмешката, сполучи да се не издаде.
— Ах, не това! Нима казах, че сме пред гибел? А исках да кажа, че такава може… а ние за тебе се боим.
— Да? — тук той спря и за миг нещо проблесна в съзнанието му. То израсна пред него и го завладя. Не беше ли слушал той по-рано от приятели — в минути на чистосърдечни откровения — неволни изповеди и злъчни критики на своите дела? Тогава той не обръщаше на тях никакво внимание. Но ето че те не бяха престанали, а може би само мъчно достигаха до слуха му, защото беше много високо и твърде горд, та не искаше да ги слуша. И сега, след десетгодишни опити, когато вече беше уверен в изводите на своите формули и чакаше тържество, някой иде, хваща ръцете му и казва:
„Стой!“
Длъжен ли е обаче той да се подчини? Често дотрябва да се дава насила лекарство.
Виних погледна изпод вежди момичето, което усети над себе си мощта на изпитващ и пронизващ в сърцето поглед. Лека руменина покри страните й. Малки пламъчета пропълзяха по върховете на ушите й, а белите й пръсти самоволно потръпнаха.
Трябваше ли тя да признае, че е загубила играта, да се признае бита и да си отиде?
Имаше ли тя власт над него, та да се надява, че ще успее да се наложи на духа му и по предначертания път да му въздействува?
Или тя самата искаше да изгори в един пламък и търсеше своята клада?
— Нима — поде той — една жена на твоите години може да говори за гибел? А и какво повече можем да загубим? Та не сме ли изгубили вече всичко?
— Страхувам се за гибелта само на един, който всеки ден се не ражда; когото вековете са излъчили от себе си частица по частица и са ни го пратили като ракета да озари света и запали душите ни, които загасват; да ни възвърне отново за живота, що страшно иска да ни отмине. А ти готвиш смърт, смърт…
Представи си, че земята утре може да бъде нищо — без теб и без мен, без всичко това, що ни обгражда, ще лети из тъмните пространства на всемира и никой никога не ще узнае, че тук, под тия сводове, са туптели две сърца, че мисъл е осветлявала глъбините на битието. Нима ти не тръпнеш пред това огромно нищо, което би бил утрешният ден?
— Нима не знаеш, че това не би ми подействувало само за туй, че има стойността да ме отклони от моя път? И защо да щадим своя живот? За какво ще ни служи тогаз той, ако веднъж за винаги го заровим тук, в тези безрадостни зимници? Нима не ти е ясно, че всеки ден ще потъваме все по-дълбоко, за да дирим храна и топлина, че един ден ще дойдем до границата, зад която лежи невъзможното?
Нима човекът ще се откаже от просторите на океаните, от радостта на слънчевите полета, от аромата на зрели плодове, от очарованието на изгрева и от приказката на залязващото слънце! Не искаш ли да ни се възвърне всичко това, което е било преди милиони години? Каква радост е да гледаш всеки ден слънцето, че прави своя път от изток до запад, щом не можеш да го поздравиш с възторга на безхитростна детска душа?
— Та именно в този твой стремеж не се ли крие безумието ти, Виних? — И тя го погледна продължително. Ти забравяш безплодните опити и многобройните жертви на миналото. Не съмнението в тебе ме кара така да говоря. Знам какво можеш ти.
— Пак ще ми говориш за летописите на Китан — забеляза Виних и се усмихна. — Но не забравяй, че на мен са завещани опити и знания, що нему не са били известни. Ти знаеш също, че много закони, управляващи веществото и неизвестни до вчера, са изтръгнати от скута на атома. Вие сте най-щастливото поколение, защото ще видите как се стига до последните граници на възможното за човешкия дух. Ще видите, че упоритият труд и неуклонното преследване на целта струват повече от мрака и ледовете, що ни притискат.
Виних изговори това твърдо, защото вярваше в своите формули като в божество, защото беше уверен, че ще победи.
Библиотеката му — здание на няколко етажа, на колкото и самият дом на Дъждански, беше издълбана в мраморна скала, от която бяха изваяни колоните, стълбите, стените и украсите по тях. А книгите, неизгледни редици свезки, покриваха стените на просторните помещения. Надписите им, като многоцветни тапети, падаха надолу в правилни редици златен дъжд. Етажите един от друг не бяха разделени с подове. Само няколко стъпки широки ходове, с перила откъм празното пространство, ги разчленяваха, та с поглед можеше да се обхване цялото огромно книжно богатство на Виниха. По ъглите и средините на стените имаше разширения със сводове, поддържани от зелени мраморни колони. Между тях, излети от медножълт метал, поставени на стойки от черен мрамор, стояха ваянията на учени и певци, намерили достъп в този голям храм, а празнините между тях се заемаха от маси и кресла. Мека и упойваща светлина, лееща се отвред, правеше предметите живи и изпъкнали, а лъчите от тях се стичаха като сребърна вода. Думите падаха от устните и с глух ек потъваха като в дълбок кладенец. Наистина един огромен гроб, приютил между стените си мисълта и творчеството на милиони поколения. Тишината тук напомняше гроб. Вишая и Дъждански, възлезли по витата стълба, бяха спрели в нишата, посветена на Китан. Бюстът му, почти в естествена големина, стоеше до раменете им.