О-Корс ((откъс от началото на романа))
- Автор: Илиев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «О-Корс ((откъс от началото на романа))». Краткое содержание книги:
Подаде обратно на своите млади помощници светлописните ленти, каза всекиму по няколко ободрителни думи и се отправи към вратата. Силодеят му отвори с отмерени движения. С хрипкави звуци, излизащи от стоманеното му гърло, поздрави своя господар, направи дълбок поклон и после също тъй с отмерени движения затвори след него вратата. Виних слезе долу по тясната желязна стълба, премина през вратата, която сама се отвори пред него, и се озова в работната си стая. Седна уморено на стола пред масата и притисна с широките си длани очите си, като да искаше да прогони от себе си впечатленията на деня, за да приготви място за нови. За него изживяното не струваше нищо и то трябваше да си отиде. На̀, все още трептяха в съзнанието му образите на витата стълба, водеща горе за далекогледа, който, като скелета на животно от неизвестен род, лежеше черен и тежък върху поставите си, загледан безучастно в звездното небе, което не криеше от него никакви тайни. И когато отвори очите си, Дъждански се видя отпуснат на стола си, като да правеше това за първи път; почувствува се чужд сред този свят, що си бе сам създал и към който като да почваше да изпитва омраза. Не беше ли той дете, изгубило власт над своите играчки? Как смешни му изглеждаха сега грижливо изрязаните: стени, потон и под на кабинета му и как смешно малки му се виждаха те в сравнение с безкрая, що бе съзерцавал там горе!…
Но тук той имаше това, което горе отдавна беше изгаснало: от потона валеше бяла, мека светлина. Големият времемер с ритмични удари отмери времето. Като че ли капки разкален метал едно след друго паднаха в дълбока вода. Виних усети как глухият и съскащ звук разлюля завеските на северната стена, зад която се открояваха правилни редици книги, а вратата на източната стена отекна глухо, като че ли над нея премина въздишка.
Неспокойство, недоволство и нещо неопределено излъчваше цялата природа на Дъждански. Той не беше научен да търпи несполуки и при най-малката от тях ставаше безпомощен, като дете, на което са отказали някоя безумна прищявка. Никога обаче не се отчайваше. В силно изпъкналите му скули и широки очи се очертаваше безгранична смелост и сила на волята. Високото му чело, набраздено с три успоредни линии — като бразди на угар, вдъхваше страхопочитание. Той имаше широки плещи, силно развити гърди и пъргави ръце. Цялата му плът излъчваше желязна енергия, скрита в този удивителен механизъм, наследил като че ли от всички раси на земята най-добрите и отличителни качества. Но стените, тесните граници на неговия физически мир, искаха ревниво да го задържат далеко от едничката реалност: неограниченото пространство, като му поднасяха една отмерена и точно определена хапка от него…
Трябваше ли и той, като другите, да се помири с този ред на нещата и потъвайки надоле, да търси смисъл и цел на битието? Трябваше ли да се откаже от дръзката мисъл да възкреси за нов живот отдавна измрели светове и да възвърне на един малък кът от небесата изгубената светлина? Човекът, потънал дълбоко под тежките пластове на земята, не беше изгубил още копнежа си към царството на белия свят. А това носеше утеха.
Дъждански знаеше: скрито някъде от него тлее малко пламъче. То понякога като да загасваше и грозеше да потопи завинаги душата му в мрак. Но често го чувствуваше и като голям пожар, чиито пламъци, неудържими и съскащи, вият над главата му танца на бъдащето.
Една от помощниците му — Мира Меленска — влезе и го изведе от състоянието на видимо безсилие и безнадеждност. Тя затвори вратата с отсечени движения, разгъна свитък чертежи и разсеяно погледна широкия кръг на часовника. Черният ъгъл на двете стрелки като разтворени щипки на омар пълзяха от цифра на цифра, гонейки времето, което постоянно им убягваше. Тя отново спря поглед на масата и сложи върху чертежите писеца си.
Дъждански вдигна глава и уморено погледна момичето.
— Резултатът? — попита той повече с поглед, нежели с думи.
— Задачите — каза Меленска и се смути — не се поддават на обикновените похвати за решаване. Такива са формулите тук, затворени в червени кръгове. Странен строеж имат те и в тях необикновено място е дадено на тридесет и седмата буква от азбуката. Веществена величина ли е тя или символ?
Тя искаше да каже още нещо, но спря, защото Виних сложи ръце върху книжата и я погледна с широките си очи.