О-Корс ((откъс от началото на романа))
- Автор: Илиев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «О-Корс ((откъс от началото на романа))». Краткое содержание книги:
Виних застана пред един от самолетите, опря се на близката колона и се вгледа в машините до нея. Светлината от потона го обливаше. Колоните оставаха без сянка, а сенките на тъмнозелените машини лежаха под туловищата им като подплашени животни. През южните отвори течаха навън, към вечния мрак, като сребърни реки освободените от плен светлини и внезапно изчезваха зад стената на ледовете.
Балк лежеше на три тисещи разтега под О-Корс. Виних решаваше по кой път да мине за там. Най-после той се реши и седна в самолета. Окъта се в електрическия кожух и когато беше готов да постави машината в движение, леки вълни на етера пропяха името му.
„Аз“, рече той неволно, като да се обръщаше към някой, стоящ до него. Но името не бе повторено.
Настанен удобно на мястото си, той опита сръчно командите и постави машината в движение. В този тих час на времето, когато всичко се прибираше в прибежищата си на почивка, той искаше, несмущаван от никого, да полети и си отдъхне. При подножието на планината Албори почваше източният подземен път за Балк — пътят Лютак. Пътеуказателите, като огнени цветя, водеха към преддверието на входа. Когато го наближи, Дъждански забави хода, самолетът се наведе леко и отправи към отвора, плъзна се плавно по пода и спря. Летецът слезе пъргаво доле, отметна тежката си дреха и се отправи по Лютак за Балк.
Балк, царството на чудесата, обградено с вражите царства на всеземния съюз Алкания, беше заровено под огромната плът на заледени планини. Малко, бедно, необичано от никого царство, жестоко притиснато в земята, гонено от нещо страшно и неотразимо. А Дъждански отиваше там, за да бъде близо до него в деня на голямата му радост. Той премина бързо широката ивица път, образувана от оловносините тела на самолетите, почиващи като моржове, на които, в замяна на загубената морска стихия, милостиво бяха прикачили по две крила. При входа Лютак Дъждански бе поздравен от стоманената стража и потъна в гърлото му. Под нозете си той усещаше как постепенно се снишава надълбоко плоскостта на пътя, чиято тишина се изпълваше със златните мрежи на светлините.
Попаднал от свободното пространство тук по този път, продупчен в земята, Виних изпита особено чувство. Чувството на оскърбено достойнство и самолюбие.
Как? — гордият човек, богочовекът, който не намираше достатъчно големи височини, за да се извиси над тях; стремящ се да владее над най-високите планини, за да стани по върховете им кумирите си; височини, които му заменяха една длан земя!…
Но друг, по-могъщ от него, му беше оспорил това и той днес самоволно се спущаше три тисещи разтега под земята. Проровил там ходове и убежища, може би отдавна не си спомняше слънчевите простори, злака и птиците.
Някой някога му отне рая — широката градина на природата, на която беше пълновластен господар и заповедник, и той се примири с бурените на безплодните полета; отнеха му песента на гората, нейната прохлада, сянка и тишина и той подири подслон под широките сухи листа на палмата; подири завета на хралупата. Когато го подгониха и оттам, той, като пчелата, се научи да си гради от дърво, камен и глина дом и така ограничи своя мир в границите на един тесен куб.
Но един ден, когато могъща стихия срина от лицето на земята и тази му ненадеждна играчка, той се не почувствува унизен ни за това, че отнеха висините, на които той искаше да бъде бог и жрец, ни за това, че трябваше да отстъпи пред нещо по-могъщо от волята му и — пред онова, което той смяташе, че е подчинил на своята власт.
В душата на Виних се навдигаше нещо като бунт против безнадеждността, която се виеше над родината му, против оковите на мрака и на вековечния лед.
„Какви грехове тежат на съвестта ни, та сме така жестоко наказани?“ — изстена той от болка.
„Вмениха ни в грях това, че търсихме себе си на кръст по широките пространства, че заливахме като вълни низините и се издигахме високо, гонени от вихрите на тайнствен огън, завещан ни от вековете; че с устрем налитахме на скалите, разбивахме планините и разливахме своите неспокойни вълни над плодни полета; затова, че носехме нова, млада, играеща кръв над пепелищата на измрели култури и светове, за да им дадем себе си: радостта на младия живот, кипящ у нас; за това, че не смогвахме да бележим по изгладени скали с настръхнали знаци лъкатушните си друми през вековете, като да не искахме да знаем пътеките, по които сме минали, за да не ни ужаси кръшната им неизмеримост, когато някога би се обърнали назад.“