О-Корс ((откъс от началото на романа))

— Какво… ти? Нима не съм била винаги внимателна към тебе!…

— И добра. Да. Нима мислиш ти, че то е толкова много? Добра и внимателна! — дребни монети, хвърлени в блюдото на просяк.

— Не съм много богата. Толкова давам, защото повече нямам. Но ти също така знаеш, че за мене няма достатъчно голяма примамка, която би ме отклонила от пътя ми. А сърцето мъчно се мами.

— Жените, макар и освободени от предразсъдъците и слабостите на своя пол, не могат да победят малкото суетност, на която и ти още не си престанала да бъдеш данница.

— Ето нещо ново! — плесна с ръце Веда Вишая и се обърна към младежите, които идеха след тях.

— Кажи какъв е грехът ми? — каза тя. — Досега смятах, че съм твърде бедна. Вярвах, че моята прамайка ми е завещала потребата да се стремя към нещо повече от онова, що ми е сложила в особитостта на пола: да се нравя на мъжете.

— На всички ли? — попита Черни с лукава насмешка и спря погледа си върху големите скъпи камъни, що красяха пръстите, ушите, гърдите и косата й. „Това е цяло състояние“, си каза той.

— Разбира се, не на всички — възрази рязко тя.

— На бедните или на богатите? — И нескрита злоба трептеше в гласа му.

— Понеже ме питаш като враг, като на приятел ще ти отговоря: когато ще пожелаят у мене само плътта, трябва ли да знам кой я пожелава? Но когато пожелаят и духа…

— Като преситени деца говорите вие! — се намеси в разговора винаги мълчаливият Сломерски.

— Мисля, че има още нещо и то е важното. То влияе на хода на зараждането на склонностите у женските сърца! — все така ядовито подкачи Черни.

— Разбира се, цял сбор от плътски и душевни.

— И все пак ти правиш широк завой, за да не кажеш същественото.

— А!… Разбирам те! Сега вече те разбирам! Нима ти би посмял даже да мислиш, че една жена би те последвала само заради удоволствието да я заставиш да носи бремето на нищета и лишения?

— Благодаря ти за откровеността! Беден съм и малък: напусто искам да се издигна над общата равнина. Все ще се намери някой да ми постави крак и да ме гътне. Какво мога да ти обещая? Нито име, нито удобства.

След малко мълчание той казва, като да говори на себе си: „Покрил е света с името си!“

— За кого говориш? — прекъсна го Вишая.

— За него… ти скоро сама ще си свидетелка: на празника опиянените тълпи ще гърмят името му. Цял свят ще се навдига на пръсти, ще иска да го види. През този ден всички сърца ще бъдат изпразнени, за да сторят място само на едно име: за неговото име. За името на Виних Дъждански. Ето ни и нас: ние вече сме му роби и отиваме да му се поклоним.

— Колко малко възторг има в думите ти, а колко малко ти трябва, за да бъдеш по-възвишен, спокоен и радостно да минаваш покрай величията, които народът е излъчил. Те не се раждат всеки ден. Макар и да знам, че не се отнасят до мен почестите към големите духове и мислители, опива ме ароматът на светлата радост, с която те биват обкръжени. А то е светкавица, която може да ни опърли и опияни и да презрем шеметите, до които са се възвисили. Това е силният. А слабият бива роб, който се мъчи да отхвърли един ярем. Но горко на тези, които чувствуват като ярем над себе си могъществото на чуждия дух.