О-Корс ((откъс от началото на романа))
- Автор: Илиев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «О-Корс ((откъс от началото на романа))». Краткое содержание книги:
— Роб съм наистина. Но ти си мой господар — не той.
— Против мен ли се бунтуваш? — попита тя.
— Да. Права си! Аз винаги малко по-късно виждам истината, която другите виждат и намират със сърцето си.
Елчин добави:
— Ако ти не си роб, ако ти не искаш да си в редицата на бунтуващите се роби, можеш да имаш поне другото. Можеш да си богат.
— Но и то не лежи в моята власт, както и първото.
— Не си ли наследник на старата Реселска, на Митра?
— Колко далечни изгледи!…
В това време ги настигна Бовски, който, като направи своята угодлива усмивка, каза:
— Горещ и интересен спор водите.
— Не. Спор не. Говорим за наследството на Реселска — каза Вишая.
— Да, ще трябва доста да се почака.
— Наистина аз съм наследник — призна Черни, — но ще получа наследството тогаз, когато не ще ми трябва, или когато…
— Колко глупаво! — извика Бовски и се наведе над ухото му: — ти би могъл да го имаш още утре, щом искаш!…
Черни го изгледа неразбрал.
— Как така? — попита той.
— Много просто — добави тихо Бовски: — утре тя може да замине за някъде! — И подчерта думата замине, като се усмихна с неприятна усмивка, в която се криеше нещо нечовешко, нелепо и подло.
Групата повървя малко смълчана и когато измина завоя на пътя и доближи площада Сварт, срещна Дъждански.
След като се полюбуваха на загадния покой на езерото, младите хора ведно с Дъждански се отправиха за Балк.
— Ваши приятели ви чакат в големия салон на Сидар — каза Черни.
— Да — отговори Виних, — знам и затова бързам, за да не ги оставя много да чакат.
— Нима ще ни напуснеш? — извика изплашено девойката.
— Не веднага! Сега съм ваш роб — каза Виних с лека усмивка, изразяваща безсилието на човек, който доброволно тръгва по друма на едно приятно пленничество.
А Виних беше наистина роб. Роб на вярата в човека и неговия стремеж към самосъвършенство; роб на вярата в неизчерпаемостта на силите и възможностите, вложени у него самия; роб на самия себе и на своето честолюбие; роб на вярата в бъдната победа на превитите под хладния гнет на мрака и мировия мраз. Той биваше роб и на неизмеримите пространства на небесата, когато, опрян на брега на бездната, вдъхваше отровите на несполуката и замайващите аромати на надеждите. Там горе, гдето се забравя пространството и времето, той биваше роб на шеметните кроежи на своя дух и данник на мисълта да завладее вселената и нейните закони, да бъде господар на земното и надземното.
Няколко часа трябваше да бъде роб и на условностите на живота: да приеме поред представители на сдружения и власти, на приятели и почитатели. Тази уморителна и полирана официалност, в която притворството надява маската на искреността и добросърдечието, му беше решително противна. И облекчен отдъхна, когато отмина и последният гост.
Тогава Дъждански влезе в библиотеката си, отделена от приемната с един широк коридор. Там той свари само Веда Вишая. Другите бяха чакали твърде дълго и — уморени — си бяха отишли.
— Какво блаженство би било наистина да бъдеш винаги там горе — й каза той, — да седиш над обсега на видимия свят, да бъдеш окътан в тъмнина като жица в коприна, да останеш незасегнат от неизброимите мисли и внушения, що ти изпращат врагове и свои, които винаги желаят да внушат не онова, що ни е определил дългът, а да бягаме от своята съдба.
— Нима? — каза Вишая и потръпна.
Преди миг Углит Черни беше й говорил нещо. Дали Виних сега не четеше мислите й в нейните очи, щом говори така?
— Не исках да се поддам на внушенията ти — продължи той, — но все по-настойчив беше гласът ти и все по-слаба моята съпротива. И неустоял на изкушението, ето ме тук, за да те видя. Видиш ли колко жалък е човекът, който би поискал с остена на волята си да подкара своите стъпки по друма на живота! Тогава лявата нога отива там, гдето би следвало да стъпи дясната.
Веда Вишая отдъхна облекчено. Възвърна й се самочувствието на сигурност.
— А ние — тя пое дъх и се поправи, — аз смятах за свой дълг да те помоля да се отречеш от своята самота и да слезеш тук, при нас. Светът е сиротен без тебе. Ти наистина много му даде: писанията „Строй и рушение на атома“, „Атом и миг“, „Гибел на всемира“ и др., но Балк ти е признателен не толкова за тях, колкото за практически разрешената задача относно синтезата на двете първични вещества Р 107 и К 321, които ще дават още няколко хилядолетия храна на света, а това е нов тласък за живота тук, долу. Щом е тъй, ти не принадлежиш вече на себе си. Ти си наш и дълг ни е да те молим — — — опитите, що правиш горе, водят може би към — — —, да, те може би ще ускорят твоята и наша гибел…