О-Корс ((откъс от началото на романа))
- Автор: Илиев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «О-Корс ((откъс от началото на романа))». Краткое содержание книги:
„Назад?…“
„О, никога! Само умореният се връща назад: в краткия отдих да не мисли за шеметите на бъдащето. Но ето, ние сме спрели и не на връх, нито в широко поле. Спираме среди тъмнини, изгубили вяра за нагоре, погълнати от ужаса за надоле.“
„Къде?“
„Ние спираме тук, гдето времето и съдбата ни приковаха, впиваме жилести пръсти в ронливи сипеи и голи скали. Притискаме се плътно към изстиващите гърди на земята: и тя се отказва от своите синове.“
„Без тебе, майко кърмилнице, къде?“
„Като жестоки деца ще проядем твоята плът, ще потъваме дълбоко, за да търсим сърцето ти — за топъл лъх, за лъч светлина, за малко любов! Не ни оставяй, майко, на стръмно разпъте, с ужасите на бездната не ни плаши!“
„Прокълнати, отритнати и забравени, ще се сврем под твоите топли крила, за да потърсим себе си. Ще прелистваме с трепет дъхавите страници на старинни писания; ще ровим с окървавени пръсти пепелищата, за да открием следи от духа на своите прадеди, отпечатък от техните нозе по неизвестни друмища и с любов ще прикътваме намереното.“
„Не стига ли на света, че досега сме били квас и сол за него, а нищо за себе си?“
„Не е ли доста скръбна съдбата ни: да горим в порив за свобода и да бъдем вечно роби? И ето, сега, в порив за свобода ние ровим пак земята и търсим себе си.“
„Ще намерим ли някога ключа да разгадаем тайнствените писмена, що несръчно са дълбали по плочи и скали праотците ни? Ровейки из тежките пластове на миналото, лежащо над нас, ние — изгубили просторите, ширинето и погребани дълбоко тук, ще намерим ли себе си?…“
Тези мисли укрепиха духа му. Бодрост и самовяра се разляха по жилите му като благороден метал. Сега вече му се струваше, че едва пълзи, а можеше на всяка стъпка да поиска един самоход. Спря и се огледа, като да минаваше пръв път оттук. Назад — входът бе обхванат от пожар. По свода, от който изтичаше светлината, имаше наподобени звезди и съзвездия. Стените, изрязани в напластени скали, бяха черни и влажни. На места сълзеше вода като из болни очи.
От двете страни на пътя, на равни разстояния от стените му и еднакво отдалечени едно от друго, се редяха странни дървета, чиито листа и плод бяха малки светлинни източници: човекът не искаше да се лишава от своите играчки. Дървесата имаха едничката добродетел, че не даваха плод, а като представители на измрели благородни семейства имаха гербове, извезани по формата на изкуствените им листа. Те се гордееха, че винаги са обсипани с цветове, които вместо аромати, пръскаха мека светлина. И ако някога нещастие направеше да загасне блясъкът на изкуствения цвят, той добиваше измамния образ на зрял плод. Узрял, но не утешен от нежната милувка на плодоберачка.
Пред Виних и зад него се редяха все същите немилостиво правилни редици на палми, тисове, осени, смърч, дъбове, липи, клен и други отдавна измрели видове и родове на някогашната земна растителност. Беше ли това израз на известен копнеж към бившия живот на земята? Виних мислеше, че е така и радост изпълваше душата му.
Среди звездите по свода на пътя, в отмерени разстояния между тях, горяха като пожари истинските светила на подземното царство: светила, които трябваше да заменят изгасналото слънце, да бъдат изкуствените слънца на подземния ден.
Дъждански изпитваше истинска услада, дишайки чистия въздух, струещ из крайпътните кранове. Като че ли пръв път дишаше и мъчно скриваше от себе възторга си от този естествен акт на живота. Помъчи се да потуши радостното чувство, изплашен от чисто животинските прояви на своята плът. Тях смяташе той отдавна погребани дълбоко някъде в душата му ведно с младостта, чиито спомени сега бурно нахлуваха през прага на подсъзнанието и ставаха пълновластни господари на цялото му същество.
„Все пак сме люди — си каза той, — не само когато слизаме към сърцето на земята, но и тогава, когато се стремим към овдовялото царство на слънцето…“
Странно му се видя, че някога в този час на времето там горе е кипял живот в едната половина на земята, а сега е мрак, мраз и неизмерима пустота. И че някога като него някой неспокоен дух е дълбал с мисълта си твърдия камен на неизвестното, скрито зад постепенно загасващия взор на слънцето, неизвестно, което ги е давило като тежък сън, както и той сега иска да прозре зад стената на идното съдбата на малцината, оцелели и приютени в дълбоките земни пазви и — като безпомощни пилци — сврени под топлите крила на своята майка…
„О, майко земя, безкрайна ли е твоята щедрост?…“
А какво би могъл той сам срещу всесилната мощ на смелите и жестоки стихии? Да се откаже ли от борбата само за туй, че невероятно малки са изгледите за успех и че би могъл да остане съвършено сам горе на върха на своята звездобройна, разсипал себе си срещу… какво? Срещу „слънцето“! Колко жестоки биха били тогава към него! Но светът не е ли бил винаги на безумците?…