О-Корс ((откъс от началото на романа))

Както някога, така и сега то минава по своя вечен път, от кръгозора на изток до кръгозора на запад: над ледените лесове и пустини на земята минава тъмният кръг на слънцето, голямото светило на деня на човечеството, обитавало лицето на земята отпреди много тисещи години.

Потопена в мрак и злокобна тишина, окована в ледена броня, развенчаната земя, притиснала в скута си луната, все така, с широки стъпки като акробат, лети по невидимата нишка на своята орбита около слънцето. А то, голямо като черния щит на древен воин, обагрено околовръст с тясна ивица златна багра, праща все още на земята слабо топлещи лъчи, които умират в безсърдечните пазви на ледовете.

Пет високи планини, облечени в бели одежди, като че ли старци, застинали в неподвижна поза и загледани горе, по белия млечен път, под който е протекла младостта им, заграждат широки неизгледни, леко нагънати равнини: ледовитите пустини, океаните на някогашната земя.

Над земята нямаше вече живот. Растителност и животни бяха измрели. Живееше още само човекът, който, за разнообразие на своите пейзажи, успешно отглеждаше под земята на изкуствена светлина някои низши растения, що му служеха и за храна, макар такава той да беше успял да си приготвя и по синтетичен път.

И така, животът беше слязъл под земята.

Подземни пътища свързваха големите градове. Изкуствената светлина замени слънцето и въпросът за вечния ден се разреши нечакано.

Малко повест: в третото хилядолетие преди падането на Венера в слънцето голям спор разедини земята на два стана — едни искаха да се спре движението на земята около оста й, та слънцето да огрява само едната й половина. Това причини голямата война между човечеството. Тя разори до основи последните останки от старата култура на света и от този исторически момент на земята останаха само поробители и роби. И след толкова милиона години културен живот човекът си беше останал людоед: но сега лакомите късове от човешкото месо обичаше да му се поднасят приготвени по-вкусно.