О-Корс ((откъс от началото на романа))
- Автор: Илиев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «О-Корс ((откъс от началото на романа))». Краткое содержание книги:
Георги Илиев
О-Корс
(откъс от началото на романа)
Както някога, така и сега то минава по своя вечен път, от кръгозора на изток до кръгозора на запад: над ледените лесове и пустини на земята минава тъмният кръг на слънцето, голямото светило на деня на човечеството, обитавало лицето на земята отпреди много тисещи години.
Потопена в мрак и злокобна тишина, окована в ледена броня, развенчаната земя, притиснала в скута си луната, все така, с широки стъпки като акробат, лети по невидимата нишка на своята орбита около слънцето. А то, голямо като черния щит на древен воин, обагрено околовръст с тясна ивица златна багра, праща все още на земята слабо топлещи лъчи, които умират в безсърдечните пазви на ледовете.
Пет високи планини, облечени в бели одежди, като че ли старци, застинали в неподвижна поза и загледани горе, по белия млечен път, под който е протекла младостта им, заграждат широки неизгледни, леко нагънати равнини: ледовитите пустини, океаните на някогашната земя.
Над земята нямаше вече живот. Растителност и животни бяха измрели. Живееше още само човекът, който, за разнообразие на своите пейзажи, успешно отглеждаше под земята на изкуствена светлина някои низши растения, що му служеха и за храна, макар такава той да беше успял да си приготвя и по синтетичен път.
И така, животът беше слязъл под земята.
Подземни пътища свързваха големите градове. Изкуствената светлина замени слънцето и въпросът за вечния ден се разреши нечакано.
Малко повест: в третото хилядолетие преди падането на Венера в слънцето голям спор разедини земята на два стана — едни искаха да се спре движението на земята около оста й, та слънцето да огрява само едната й половина. Това причини голямата война между човечеството. Тя разори до основи последните останки от старата култура на света и от този исторически момент на земята останаха само поробители и роби. И след толкова милиона години културен живот човекът си беше останал людоед: но сега лакомите късове от човешкото месо обичаше да му се поднасят приготвени по-вкусно.
С окончателното загасване на слънцето спорът за деня и нощта изчезна. Вечната нощ бе дошла и за двете половини на човечеството. Сега всички се съгласяваха, че трябва да се победи вечният мрак. Но как? Да се запали отново слънцето, за да възкръсне земята!… Усилията за това бяха големи, но — малки надеждите.
Над земята бяха останали само гигантските тела на радиостанциите до самите входове на подземните градове, както и пътеуказателите и силопредаватели за самолетите.
По най-високите върхове бяха наблюдателниците и звездобройците, откъдето непрестанно се следеше движението на земята и живота на слънцето. За него, като за живота на болен, редовно се даваха вести, които населението под земята чакаше винаги с нетърпение.
Само синкавите туловища на самолетите сновяха в стихналите и тъмни пространства; като странни птици кълвяха огнените плодове на пътеуказателите и разнасяха от звездобройна до звездобройна учените, които от разни точки на земята искаха да проверят числата си. Те прелитаха над едно голямо гробище, над един-единствен гроб, в който беше погребана любовта към другия.
Човечеството бдеше над един мъртвец и чакаше възкресение.
И този ден на планината О-Корс имаше необикновено движение: самолети прелитаха от вси страни на земята и носеха към звездобройната знатни, учени, любители и безделници, за да видят отправянето на змиевиците към тъмното пространство: нагоре към ослепялото светило, което преди тисещи години бе скрило в широките си длани очите си и вече не искаше да погледне земята и нейната мъка.
Звездоведът Виних Дъждански, чието име беше станало знаме на жителите на страната Балк, поучен от опита на милиони поколения, минали преди него, искаше да осъществи мечтата на човечеството: да отправи фермент от лъчеви змиевици до слънцето, както обикновено наричаха черния, като ръждясал щит кръг, който преминаваше небосклона от изток към запад и отнасяше в тъмното си царство всеки блян за виделина. Светът възлагаше големи надежди върху опитите на младия учен. Скоростта на излитането на змиевиците според него била малко по-малка от скоростта на светлинния лъч. То бе потвърдено от последните опити. Главната цел обаче все още оставаше недостигната.
Лъчеведите на времето успели да преодолеят притежното поле на земята и още преди хиляди години отправили първия заряд към най-близката до земята планета. Но това нямаше никакво приложение и не будеше у никого възторг. Само любители на тугински забави все още му се отдаваха. Възрастващото поколение си беше поставило по-висока задача: да въздействува на слънцето, да го пробуди към живот, като му отправи стрели, напоени с отрова; да прободат гърдите му, от които като от кървава рана да потекат към всемира и земята жарките пламъци на болката му.