О-Корс ((откъс от началото на романа))
- Автор: Илиев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «О-Корс ((откъс от началото на романа))». Краткое содержание книги:
— Ти каза символ! Твърде възможно! И защо не! Сборът е, след като се освободиш от деветката, единица: начало на нов кръг, символ на възкресение! Това не са формули, а пътуващи чети от тайнствено войнство, призовано да освободи света от оковите на омразата и да придобие нов път за живота. Защото: не е ли било така отпреди векове: борба между две начала?… Едни се страхуват от мрака и се стремят да запалят светлина в сърцето му, а други я гасят, за да не виждат в него, че лицата им не се червят пред беззаконието, което вършат над другите. Така, нали? И ако решим да оставим нерешени неравните редици на формулите, що си обградила с червено, къде ще ни изведе знакът на безкрайното — този мост, по който те преминават една към друга?…
Очите на Мира Меленска бяха влажни и помътени, а белите й като крехки сталактити пръсти, допрени о ръба на масата, почнаха да играят трескавата игра на смущението и на неизразеното желание.
— Значи останалото е решено? — попита Виних с тон, който се разля в душата й като топъл прилив на кръв.
Понеже Мира не отговори веднага, той стана, пристъпи до нея и се вгледа в очите й. Те бяха мътни като мътна вода.
— Какво ти е? Болна ли си? — попита той.
Меленска потръпна и го погледна с уплаха и свян; убоя се, че би могъл да проникне в душата й и да види какво става там. А във влагата на очите й се топеше желание, което блестеше като разплавено сребро.
— Не! Болна не съм! — каза и почна да прибира книжата си. Бързаше да си отиде, защото чувствуваше, че не би могла повече да издържи. Упоритото чувство, което при подобни случаи е изпитвала, пак я овладя; като да падаше в безвъздушно пространство и се задушаваше. В такива мигове тя имаше нужда от повече въздух. Но тук, пред Виниха, не искаше да отвори крана, за да усили притока на въздуха.
Дъждански схвана безпомощното й положение, та взе ръцете й в своите.
— Ще си починеш и ще се успокоиш. Бъди твърда! Аз заминавам за Балк, но скоро…
Мира трепна. Освободи ръцете си и го погледна. Голяма скръб имаше в очите й.
— Не отивай, ти там не бива да отиваш!…
— Ще се върна, щом ми съобщиш, че задачите, сложени на производството, са решени.
— Предчувствувам, че не бива да отиваш там…
— Имам покана от съюза на всички дружества. А трябва да сляза долу още и за това, защото не искам да отмина празника и да не знам как е завършил денят. Нима мислиш, че е неудобен случаят: при това стечение на свят да се хвърли в пустеещата нива зърното на вяра и надежда? Нима не бива да им се напомня винаги, когато това е възможно, че има и друг, по-добър свят, който ги чака и за който те трябва да бъдат подготвени? Свят, който ще ги ослепи със своята светлина и блясък, ако духовно не се подготвят за него.
— Не, ти не бива…
— Трябва да сляза долу, за да видя онзи безумец. Ти знаеш, че той е решен на всичко; озлобяват го неуспехите в частния му живот. Страхувам се да не пропадне съвсем. Явно мой враг не се е обявил още и не е предложил още себе си на миротворците, та искам да ида да спася това, що би могло да се спаси.
— Не, ти не.
— И още за това трябва да сляза долу, защото злонамерници искат да поставят камъни по пътя на колесницата на живота; искат да спънат естественото развитие на вашето и мое дело. От страх да не им убегне златорунното стадо, миротворците са построили клетове, Мира, клетове, ракли и скринове, за да събират в тях златото — и кръвта, златото, извлечено от кръвта на твоя и моя народ. Там над тях, над димящата кръв, те изпитват наслада от мъките, с които е тя източена от жилите им.
— Така е. Но ти не бива да отиваш там!
— Бедната! Ако ми е отредено да изгоря в пламък, нека бъде онзи, що те ми готвят там. Малцина биха имали това щастие.
Дъждански я погали по косите и излезе.
Като премина преддверието, Виних се озова в дългия трем между редиците врати и силодеи, които като вкаменени войници стояха и чакаха мълчаливите заповеди на своя господар. Източният край на трема завършваше с врата, водеща в хаузините на самолетите и самоходите. Той премина тази врата и влезе в неразчлененото просторно помещение, плаващо в светлина. Редицата колони, що поддържаха потона, образуваха от помещението няколко равни дяла, във всеки един от които почиваха ленивите туловища на машините. Самолетите лежаха в южната половина, откъдето широки врати водеха в свободното пространство на ледовете и мрака. На изток, като огнена рана в пространството, зееше подковообразен прорез на стената: входът за подземния път Сур. Той се разклоняваше на три колони: единият водещ към заводите на Дъждански, вторият — към забоите и рудниците, а третият, същинският път Сур — към Балк. От средината му — пред Волуекските рудници, се отклоняваше път, който обхождаше Сухострел и при Китна се сливаше с източния път Лютак.