Приказка за Стоедин

И разлюлял торба над главата си.

— Хора, вярно е! — викнал Жеко. — Дава се по златица на глава! Елате тука! Всичко е в ръцете на ей тоя Бонюв човек! От назе си зависи дали да изгориме всички до крак, или да получиме награда! Аз лично, като разсъждавам, си викам — по е харно да получиме награда!

Първо приближили неколцина от най-любопитните. Закъснелите ги изпреварили и скоро Жеко и Съгледвача били обградени от плътен човешки пръстен. Съгледвача развързал торбата, извадил златица и я подал, но никой не се осмелил да посегне. Всички гледали в Жеко. Той се поразтъпкал, подвоумил се, преглътнал, взел я… И тогава всички протегнали ръце и се заблъскали.

Торбата бързо се опразнила.

— Така!… — викнал Жеко. — Обаче…

И посочил Съгледвача. А той спокойно огледал човешкия пръстен:

— Както рекох — аз не паля. Царицата пали. Аз давам по златица на глава. Ала продума ли се думица за онова, което ще правим тук — вземам си ги, златиците. И не си ги вземам сами, а заедно с главите. Ясно ли е?

Хората закимали съгласно, зашушнали…

— Ей, какво правите? — звъннал внезапно гласът на Невянка и сякаш ги шибнал бич — извърнали се уплашено, някои побягнали. А Невянка крепяла тежките ведра и весело се усмихвала. — Тетине, гостенин ли доведе?… Защо мълчите, от какво се уплашихте?

И се загледала в Съгледвача.

— А ти — защо ме толкоз зяпна? — присвил око той.

— А, аз така си зяпам — добродушно грейнала Невянка.

— Е, какво виждаш?

— Па, много ти е студено окото. Лошав си, а?

Съгледвача се усмихнал само с уста… Рязко прекрачил към нея, тя се препънала, разплискала ведрата и побягнала към огъня, като от време на време се обръщала назад…

— И улав ли си имате? — стиснал зъби Съгледвача.

— Момиче е, твоя милост — обадил се Жеко. — Осиротя, па жена ми тетка му се пада, та го привъртяхме, уж да помага… Работи, вярно е, ама е болно в устата — не може да лъже. Изпърво мислехме — от проклетия, после разбрахме — така е орисано.

Жековица и две жени приближили огъня, издебнали Невянка, хвърлили отгоре й чул и я повлекли към колибата. Затворили я и залостили отвън вратата с тежък кол.

— Ни е да го държиш, ни е да го прогониш, горкото — въздъхнал Жеко. Съгледвача тикнал в устата си сламка, подъвкал я умислено и отсякъл:

— Ни ще го държим, ни ще го прогоним. — Извадил от кончова на ботуша си тънка бляскава дълга игла и се запътил към колибата, но хората решително му препречили пътя и го спрели.

— Немой това, твоя милост! — глухо проронил Жеко. — Нищо няма да узнае.

— С всичкия ли сте? — кипнал Съгледвача. — Нали ни чу?

— А, не чува, твоя милост. Защо, мислиш, сме й омотали главата? Опасно е само, ако види. Не бой се. И нам ни е мил животът.

Съгледвача се поколебал, но като срещнал настръхналите погледи на тълпата, прибрал иглата в ботуша си.

— Хора, по мене! — облекчено викнал Жеко и ги повел към обора.

— Какво ще правим? — надникнал в лицето му Мустакатия.

Жеко се отправил към дъното на конюшнята, където бил вързан неговият разкошен бял кон, изчакал хората да се съберат и скочил в яслата.