Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— До злато да опира, деде, до здраве да не опира, така ли е?
— Така е и не е така, момченце — вайкал се Бистроокия, — че то, голо здраве — жива болест!…
— Добре де, я… я поглеж ееее — там! — посочил му небето. Големият гарван тежко махал крила, приближавал. — Я му се помоли да ти ги върне. Ха де!
Бистроокия се загледал в гарвана и се престорил, че не усеща как Стоедин пуща златиците в пазвата му.
— Ха със здраве, дядо! — изправил се Стоедин. Олекнало му.
— Стой, момченце! — пъргаво скочил Бистроокия, извадил златиците от пазвата си. — Как стана това бре, я ги — всичките!
— Не знам, дядо, питай гарвана. Сигур ги е нашел, па е разбрал, че са твои…
— Мои!… — запречил му пътеката Бистроокия и го загледал тежко и кораво. — Злато е това, момченце. У кого е — негово е. — И протегнал длани, сякаш го подканял да вземе насила златиците, да му ги ограби. — Как се печели такова имане?…
— Не ме грижи, дядо, ще спечеля и аз — заобиколил го Стоедин. — Що са дни — напред са.
Махнал за сбогом и се отправил към гората.
— Не бързай! — изпреварил го Бистроокия. — Да имаш някой залък, че съм гладен?
— Па може ли на път без залък? — учудил се Стоедин, веднага развързал торбата и му подал и хляба, и лука. — Да ти е сладко!
Хапнал залък Бистроокия, хапнал втори…
— А кой си ти бре, момченце, от къде и за къде?
— Стоедин съм, дядо. Така ме орисали, така ме кръстили — сто и една годин да живея. Тъпча я тая земя, та си диря хляба, къде ми очи видят. Що земи съм пребродил — чет нямат. И гол в пчелин съм връзван, и в кладенец съм давен, и с ножове съм боден, и в зандан съм хвърлян, и от магаре съм падал… и все съм оцелявал. Сиромах човек се не затрива, само да го работа не плаши. А мене ме не плаши… Де, хапни си, защо спря?
— А, моето ядене — толкова, момченце. Сполай — усмихнал се Бистроокия. — Ами с какво да ти се отплатя, не знам… — и най-сетне се решил.
— Чувай, има едно нещо — притежаваш ли го, ще си най-могъщият под небето! Капка за царство ще мениш!… Чувал ли си за живата вода?
— Малко ли приказки се приказват, дядо — съчувствено поклатил глава Стоедин. — И за какво ли не.
— Не са приказки! Има я! Знам и къде е, и как се стига до нея!
— Че тогава защо не идеш да си я вземеш?
— Не мога, момченце — помръкнал Бистроокия. И пак се примолил:
— Я иди ти, а? Не те лъжа — най-могъщият ще станеш, исполин ще станеш, голям като света ще станеш! Не вярваш ли?
— А, вярвам — нарамил торбица Стоедин. — Ама ми не трябва. И така съм си добре. Прощавай и — със здраве.
Поел към гората и скоро дърветата го скрили.
Бистроокия въздъхнал, пристъпил към полето, загледал се пак далече-далече и опрял длан в невидимата стена. Злоокия се подал иззад храста отвъд стената и подигравателно се изкискал:
— Този пък — не ще, а, брате?… Не ще, не ще, не му трябва!
— Може и да му затрябва — усмихнал се сякаш на себе си Бистроокия. — Не му ли затрябва — другиму ще затрябва. Все някога някому толкоз ще затрябва, че ще я стигне. И ще я донесе.
Вдигнал длани към небето, превърнал се в Звездалията, отърсил грива и затичал към гората.
— Надай се, надай — напусто се надаш! — изкрещял подире му Злоокия. И млъкнал, защото бил само много зъл, но не и глупав, та да приказва, щом няма кой да го чуе. Подскочил, превърнал се пак в оня ми ти голям-голям гарван и се шмугнал в храста.
4
Месечината, кръгла и бяла, огрявала меките пасища, които се надигали към хълма и опирали чак в гората.
Портата на царските конюшни била широко отворена. Спотаили се вътре, в тъмното, конярите гледали към хълма. Десетина, начело с главния коняр Жеко, яхнали най-бързите коне и стиснали аркани, били готови да препуснат всеки миг. Другите държели муцуните на животните — да не би някое да изцвили.
Конят на Жеко, бял като сняг, нетърпеливо биел с копито.
Гледали към хълма и жените, и старците, скупчили се в сянката на колибите. Сред тях — и Невянка, облечена в чувал, а главата й била така дебело омотана в дрипи, че се виждали само устата и очите и не се разбирало момче ли е, момиче ли е. Ясно било само, че е човек. Много зеленоок човек.
Всички били тревожни и нетърпеливи и не смеели да шукнат. И само тя спокойно се усмихвала.
Гледал към хълма и съгледвачът на боляр Боню. Покатерил се в клоните на самотното дърво сред слънчогледовата нива, лющел семки с безизразно лице… Оттам, макар и отдалече, хълмът се виждал добре. В края на нивата, край синора, под гъстака диви круши лежали и чакали пет коня и четирима мъже. Единият тихо похърквал, подложил под главата си рибарско серкме.
Гледала към хълма и зрителната тръба, която Парапун закрепвал на прозореца. Одаята му била под самия покрив на кулата. По гредите висели изсушени прилепи и жаби, връзки пера и треви, мехове и торби. Край огнището — делви, казани и кошници. През ниската сводеста врата се виела стълба надолу, а през другата, по-широка врата, се виждала площадката зад крепостната стена на палата и там — четири клетки с четири гълъба.