Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Ау, колко мъчително — злорадо се ухилила към Мушан болярка Зуна.
— Бе, плаши… — презрително процедил Вълкашин. — Само си зяе.
— Я плаши, я не плаши — шетал около казана Парапун.
— Аз лично не предпочитам да го проверя.
Съгледвача изкачил стръмната вита стълба, внесъл чувала и се поклонил на Боню. Боляринът му кимнал и той развързал възела и изтърсил Жеко.
Жеко се изтърколил, застанал на колене и опулено изревал:
— Боляри!… Това ли заслужих за толкоз години вярно и главно царско конярство? Да ме лови тоя, с празното лице! И да ме връзва в чувал, като дребен добитък!
— Бре, Жеко, ти и ръка да му целуваш за това, пак е малко — усмихнал се Боню. — Къде ти е Звездалията?
— А оня дръвник Жеко — заплашително приближавал гласът на Параскева — оня Жеко с Жеко такъв, ще го разчекна с четири коня!… И после ще го подпаля!… Барабар с всичките му колиби и конюшни!… До пълно изгаряне!… Ей с тия ръце ще го подпаля!
Нещо шумно се строшило.
— Милост!… — обезумяло запелтечил Жеко. — Боляри! Овардете ни!… На, ловихме го!…На!… — показал дрехите си. — На — показал челото си.
— Харно, човече… — заслушал се в приближаващите писъци Боню. — Ала нам ни цицина не трябва. Нам ни Звездалия трябва.
— Милост! — прегърнал нозете му Жеко. — Тая хала няма лов!
— Помагай! — ритнал го Боню.
Парапун подал кърпи, хванали казана, Боню подложил кратунка. С общи усилия наклонили огромния казан, наклонили го още, още, още… От него изцъцрила тежка и кратка струйка, Боню почакал в кратунката да капне и последната капка и бързо я запушил. Дръпнали котела и го затрупали с торби — да не се вижда.
— Иде!… — изшъткала откъм вратата Зуна. Боню тласнал Жеко към ъгъла и му пошушнал:
— От тебе — ни гък!
Сега в палата царяла тежка тишина. По стъпалата се прокраднали тихи стъпки… И на вратата се появила Параскева, разчорлена, стиснала наметката и строшеното копие. Злорадо ги огледала.
— Аааа, ето къде се криете! Е, скрихте ли се?… — насочила копието, прекрачила и всички се сурнали към другата врата. — Охооо, Жеко, и ти ли си тука, душко? Тъкмо да те не диря — прекрачила още крачка и всички се скупчили. — Мразите ме! И принца мразите! Гиди хрантутници, лъжливи и коварни! Ей сега ще ви…
Парапун изревал така внезапно и ужасено, че я надвикал:
— Какво иска тая жена от назе бре, Боню? Какво повече иска, бре!… — Параскева, замахнала, озадачено спряла. — Нали Звездалия искаше?… На, хванат е най-сетне, да опустее и Звездалията, и чудото! Какво друго иска?!
Параскева подозрително ги огледала и като подсмъркнала с отворена уста, много заприличала на сина си.
— Вярно е, пресветла — поклонил се Боню. — Тъкмо се наговаряхме как по-тържествено да ти го съобщим.
И се вкаменили от тревога: ще повярва ли?
— Щом е вярно… — облизала уста и подозрително примижала Параскева. — Ха тогаз пусни гълъбите, върколако! — и пак насочила копие. — Пусни ги, да си доведат принцесите, още царкините!… — и изревала в лицето на Парапун. — Ха де!… Ха да видим стиска ли ти! Ха пусни ги!
— Защо да не ги пусна? — зло ревнал в лицето й Парапун. — Като нищо ще ги пусна!…
— Да го видиме, да го видиме! — сграбчила го царицата и го заблъскала към площадката, където били клетките. — Всеки знае да се кани! Хайде — пусни ги!
— Ще ги пусна, ще ги пусна! — на свой ред я заблъскал към клетките Парапун. — Като нищо ще ги пусна и пак ще ги пусна!
— Няма да ги пуснеш ти — грабнала клетка царицата. — Аз ще ги пусна!
— Не, не! — сграбчил от другата страна клетката Парапун. — Аз ще ги пусна!
И както викали един другиму в лицата си, пъхтели, дърпали клетката, разтрошили я — птицата литнала. Сграбчили втората клетка, разтрошили я, разтрошили третата и не преставали да викат:
— Видя ли?…Ти видя ли, върколако! Не, ти видя ли! И тоя ще пусна!…И последния ще пусна!…
Литнала в небето и четвъртата, последната птица…
Параскева вдигнала глава към гълъбите, които кръжели в небето и едва сега осъзнала станалото. Гледала как един по един поемали пътя си… Умилено изхлипала:
— Фъркат… Отфъркват си!…
— Да ни е честито! — изнурено заплакал Парапун, замахнал, та я прегърнал и целунал. — Няма връщане!
Тогава се хвърлили да я прегръщат и да честитят, всички в надпревара викали един през друг, целували я, целували се…
— Заповядвам да се разтреби целият палат! — надвикала врявата Параскева. — Да се стъкми невиждана софра! Да се знае и помни кога царица Параскева е правила сгледа на сина си, божкеее, слънчице на мама…