Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Слугите пристъпили — напрегнати и внимателни като пред сражение. Боню повдигнал камбанката и посочил:
— Пулейко, я поглеж какви нови мъжки дрехи имаш, моето момче!… Я какви са прекрасни!
— Да, ама ти… пак си я, нея! Имаш! Къмммпбамка-бимката! — завистливо се вторачил Пулейко.
— А, не си я давам.
— Искам я! Пъггг-да! Пъг нея, пъгггффф, да бимна! Яз ного силно! — посегнал с две ръце Пулейко.
Слуги и боляри се хвърлили едновременно върху му и докато той яростно ритал и хапел, бързо започнали да го обличат.
8
През гъстака на листата прониквали снопове слънчева светлина и правели сенките още по-тайнствени.
Вечерта Стоедин си направил легло от папрат, наспал се едно хубаво и тръгнал да прекосява гората. А тя, вместо да проредява, ставала все по-дива и пътеката — все по-тясна. Излязъл на малка полянка, а от нея извеждали две пътеки. Подвоумил се по коя да хване, тръгнал по горната… и чул зад гърба си тихо призивно цвилене. Обърнал се прехласнато: на полянката пощипвал трева Звездалията. Разиграл се, пак изцвилил и поел по другата, долната пътека.
— Бре, късмет мой… — смаяно пошушнал Стоедин. — Видях ли го, сънувах ли го?
Върнал се, навлязъл в долната пътека и се вслушал: Звездалията процвилил някъде напред. Забързал подире му, затичал, а пътеката сякаш край нямала. И тъкмо когато много се уморил, нахълтал в златната тишина на втора, по-широка поляна.
От коня — ни следа.
Отдъхнал и видял, че от тази поляна извеждат три пътеки. Ами сега — по коя? Решил — по средната. И тъкмо навлязъл в нея, отново дочул тихото призивно цвилене.
Звездалията стоял насред поляната, сякаш го чакал. Стоедин не смеел да шавне, да не го подплаши… Изкушението го надвило, пристъпил към коня крачка, две… Окуражил се, приближил го и посегнал към гривата му:
— О, о, тпрууу, не бой се!… Не бой се, бре!…
Но миг преди да го хване, Звездалията се дръпнал, разиграл се, навлязъл в долната пътека и изчезнал по нея. Стоедин се втурнал подире му, дълго тичал… Мярна ли се там, отпред, или така му се стори?… Спрял, вслушал се: ни копита се чували, ни цвилене. Отрил мокро лице и се усмихнал:
— Брей, късмет мой, не си шега бий!… Или давай, или не подавай!… Преместил тоягата с торбицата на другото рамо, продължил по пътеката вървешком и вървял дълго. Отвреме-навреме поспирал да откъсне я къпина, я ягода… Дочул авлига, засвирукал като нея, млъкнал да чуе ще му отговори ли и неусетно навлязъл в третата поляна. От нея извеждали четири пътеки. Поколебал се по коя да поеме. Авлигата пак пропяла, Стоедин изсвирукал досущ като нея, заслушал се… И вместо свирнята на авлигата дочул далечен-далечен човешки глас, идел откъм най-долната пътека. Чуе се, изгуби се и пак се чуе, като допратен от вятъра. Стоедин озадачено се разтъпкал: пее ли тоя глас, плаче ли — не можело да се разбере. Пак се вслушал и решил — върнал се и хванал по най-долната пътека, забързал…
Внезапно пътеката свършила, но гласът го водел направо през гъстака и той си проправял път все по-нетърпеливо, защото го чувал все по-близо. Вече било ясно, че плаче този самотен глас… Проврял се през лещака, прескочил потока и излязъл на нова поляна.
А гласът млъкнал.
— Ей, има ли някой? — учудено се огледал Стоедин и видял Невянка.
— Ти ли надуваше гайдата? Какво правиш тука?
Тръгнал към нея, а тя, както си била приседнала, вдигнала клона и го насочила:
— Не приближавай!… Какъв човек си?
— Бре, от какво се толкова уплаши? — засмял се Стоедин. — Не ме ли видиш какъв съм? То ми на кръпките написано. На старите. А с новите е подпечатано. Ха добра среща, Стоедин ме викат. А ти кой си?
Невянка го гледала облещено и безмълвно в устата, за да отгатва думите му, и зъзнела в чувала, с който била облечена. Стоедин поклатил глава:
— Бре да се не знае, тъкмо вчера правех сметка, че по-сиромах от мене няма, па то имало — и пак се засмял. — Ратай ли си? — Невянка мълчала.
— Що дириш у тоя пущинак? Добиче ли си изгубил?
Невянка пак мълчала. Вдигнал рамене и потърсил с очи пътеката.
— Е, щом ти досаждам…
— Ннннеее!… — зъзнещо проплакала Невянка. — Не си отивай!
— Харно, ама стига рони тия сълзи, ще си омокриш чувала да простинеш — и се зарадвал, защото най-сетне Невянка се засмяла. — Гладен ли си?
— Да.
— Я да видиме дали си по-гладен от мене — развързал торбата Стоедин, постлал я, сложил отгоре й лука и остатъка от погачата, разчупил го на две. — Ха де!… Ама ти си див, та занесен, бре, от що се плашиш? — и пак учудено подканил: — Ха де, зер като на куче да ти хвърлям? Ела се пресегни, че за повторка няма.
— Н… не мога.