Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Хора, досега от нас се искаше ловене на Звездалия, което беше мъчно, та невъзможно. Сега от назе се иска — що? Едного превапцуване! И лъжене! Което нѝ е мъчно, нѝ па невъзможно. Фнимание: ще повтаряте по мене и ще запомняте! — и втълпяващо проточил: — Снощи Звездалията дойде кротък като ягне!
Нестроен хор колебливо повторил.
— И ние го абцелютната хванахме и окончателната! — Това вече хорът го повторил стройно и бодро.
— И сега — камо го Звездалията? Ей го на Звездалията! — остро посочил белия си кон. Никой нищо не повторил.
— Харно, ама… — засрамено се окашлял Остроликия. — Тоя е бял като сняг. А…
— Черен е, черен е — разклатил кратунката Съгледвача.
— Ето му го тука черното.
— На работа! — скочил от яслата Жеко. — Живо! И от живо — по-живо!
Че като кипнала оная ми ти шетня, тука ли си — там стой. Едни мъкнели корита и чебъри, други вадели четки, делви и паници, трети наливали от кладенеца вода… Кратунката разредили в паница, паницата — в делва, делвата — в корито, а коритото — в огромен казан. Бъркали-разбърквали, бъркали-разбърквали… Съгледвача се поразкършил, отишъл към колибата, в която била затворена Невянка, погледнал оттам — шетнята не се виждала.
— Ей, лошавият, какво правите? — показало се в процепа на вратата зеленото Невенкино око.
— Много ли искаш да знаеш? — посегнал с пръст към окото Съгледвача и то изчезнало.
— А? Що рече? — пак попитала Невянка и окото й блеснало в процепа на дъсчената стена. — Приказвай, ама си подай да ти гледам устата, че така не чувам.
Съгледвача подъвкал замислено сламката, върнал се при конюшните, легнал в една каруца под навеса и се престорил на заспал.
И ето, след час първата боя била вече мината, белият кон станал сив. Само на челото му оставили бяло петно, да прилича на Звездалията изцяло. От време на време животното неспокойно се разритвало и най-яките коняри го удържали. Всички били тука, едни бъркали боята, други помагали с четки на Жеко, трети просто зяпали.
— Сега да го чакаме ли да изсъхне или веднага да повтаряме? — топнал четка Остроликия.
— А, твоя милост? — потърсил с очи Жеко. И сръчкал Мустакатия да подири Съгледвача. След малко Мустакатия се върнал.
— Заспал е. Да го будим ли?
— Остави го — решил Жеко. — Ще повтаряме, пък… И мацнал с четката: сивото се превърнало в черно.
— Бре, става! — зарадвала се Жековица. И всички се скупчили по-тясно около коня, заплеснати в промяната. Навън нямало никой и никой не видял как Съгледвача отворил очи и се заслушал.
— Тетко, мари!… Тетине!… — блъскала по вратата Невянка. — Що правите толкова време, гладна съм вече!
Съгледвача слязъл от каруцата, надникнал крадешком в обора и като се уверил, че никой не я чува, тръгнал към колибата. Заобиколил, снишил се, за да не го види Невянка, пропълзял и като избил кола, притиснал се в земята. И когато Невянка пак завикала и заблъскала, вратата се отворила и го скрила.
Невянка излетяла навън, учудено се огледала и тръгнала към обора. Съгледвача я изчакал да влезе там, бързо се върнал под навеса и пак легнал в каруцата.
Плътната стена гърбове пречела на Невянка да види какво се върши. Любопитно се надигнала на пръсти, потърсила пролука, па разбутала с лакти увлечените зяпачи и се промъкнала най-отпред. Четките боя вадели от конското тяло черни ивици. Всички били така погълнати от гледката и толкоз не вярвали, че може да се измъкне от колибата, та и тези, които я погледнали — и те не я забелязали.
— Бял си беше по-харен — кротко се обадила Невянка.
— Бе и мене ако питаш — така е, ама нали знаеш — какъв те вятър духне, такъв завет търсиш — отвърнал Остроликия.
— Там под ногата, Жеко, там намажи — намесила се Жековица.
— И под другата нога — додала Невянка.
— Виждам, мари! — ядосано се троснал Жеко, уморено изпъшкал, топнал четката в боята и се навел под коня…
— А защо го преправяте? — любопитно се кокорела Невянка. — А, тетине? — Чак сега я забелязали всичките, гледали я и не вярвали на очите си.
— Аааа!… Правите го да прилича на Звездалията! — досетила се Невянка, добродушно се взирала в изтръпналите лица и на свой ред се уплашила. — Защо?… Оня лошавият ли ви накара?… — разбирала, че трябва да млъкне, насилила се да млъкне, но вместо това заприказвала още по-високо и бързо. — Той, нали? Той ви е накарал да го преправите, та да излъжете, че сте уловили Звездалията и…
Жеко, опомнил се, сграбчил купчината чулове, блъснал ги в устата й, съборил я и бързо я затрупал. Остроликия се хвърлил към портата, погледнал към навеса и съобщил с ръце, че Съгледвача спи, нищо не е чул Съгледвача.