Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Отдъхнали си, отдъхнал и Жеко, отрил мокро лице и огледал хората:
— Ами сега?
— Ще продума, всичко ще обади — проговорил глухо най-старият от старците. — Видиш, иска да трае, а не може.
— Мммм-ъх, затри ни, господичко, всичките ни затриии!… — проплакала Жековица, прегърнала купището чулове и наченала да вие тихо и отчаяно.
— Бе тя назе — не знам, ама оня нея — насигур! — мрачно пошепнал Остроликия.
— Ще се удушааааа! — извикала изпод чуловете Невянка.
— Няма, тетка, няма — трескаво забърборила Жековица. — Ха, Жеко, така му било писано, горкото. А?… Па, какъвто му късмета.
— Ще се удушаааа! — разритала се под чуловете Невянка. Жеко сграбил купището, отметнал го и Невянка шумно поела дъх: — Ааааа!… Рекох, че искате да ме…
— Няма, тетка, няма — хванала я за ръка Жековица. Жеко откачил от стената секира и я втъкнал в пояса.
— Хайде, душко.
Жени, старци и коняри тихо излезли от конюшните, струпали се край навеса… Остроликия дал знак на Жеко, той хванал Невянка за другата ръка и двамата с Жековица я повлекли навън, затичали…
— Тетко, накъде? — опитала да надникне в лицето й Невянка. — Тетко!… Тетине!… Ама накъде?
Хората гледали подире им. Старецът свалил капа.
— Какво става? — надигнал се в каруцата Съгледвача.
— А, нищо, твоя милост — процедил Мустакатия. — Печелиме си наградата.
И се стълпили по-плътно, та Съгледвача да не види как тримата наближават края на пасището и се скриват в гората.
— Готово ли е? — прозял се Съгледвача. — Я, пладне наближава! Хайде, разходете го, да изсъхне.
— Не бой се, твоя милост — въздъхнал старецът. — Такова мокро бързо съхне.
И всички се отправили към обора.
А тримата тичали по пътеката през гората. Жеко и Жековица стискали за ръка Невянка, влачели я, клоните ги шибали по лицата, но те не ги усещали.
— Къде отиваме!… Татко, къде ме водите!… Ще ме затривате ли?… Недейте, не ща!
Вече навлезли дълбоко в гората, тежко дишали, забавили бяг. Жеко и Жековица не смеели да се погледнат, ни да погледнат момичето.
— Ха да се върнем! Запрете ме в колибата! Вържете ми и устата!… И очите ми вържете, а?… Страх ме е тука! Нека спрем, уморих се!…
— Сега, душко… — пробъбрал на пресекулки Жеко. — Сега ще починем.
Излезли на широка поляна. Макар че слънцето било вече високо, под гъстака на дърветата се стелел полумрак. Жеко се взрял в отсрещния край на поляната, открил, което търсел, спрял и извадил от пояса секирата.
— Не ме трепете!… — примолила се Невянка. — Тетине, недейте!
— Няма, душко — сподавено преглътнал Жеко. Отсякъл дълъг прав клон, окастрил го, подострил го като кол и като държал острия край към себе си, подал го на момичето. — На, чедо. Дръж.
— Защо ми е? — отстъпила Невянка, но се хванала за кола. — Защо се плашите от мене, недейте!…
Жеко и Жековица напирали бавно към нея, тя отстъпила още крачка, две… Още крачка… Още… та до края на поляната. И вдигнала клона, като да се брани от тях. — Защо ме плашите така, защо ме плашите…
— Прощавай, чедо — глухо и виновно проронил Жеко и пристъпил към нея внезапно и заплашително. Момичето сепнато се дръпнало назад, изохкало, изтървало клона, приклекнало и се хванало за крака. Тогава Жеко и Жековица се обърнали и хукнали, та побягнали назад.
— Чакайтеее!… — викнало отчаяно подире им момичето. — Върнете се!… Теткоооо!… Ооооо!…
Но чуло само как стъпките им се отдалечават.
7
Пулейко още спял в покоите си, спял дълбоко и сладко и дваж по-сладко смучел пръст. През малкото пъстроцветно прозорче светело силното обедно слънце, а в огнището горял огън и Параскева развълнувано следяла как Парапун свещенодейства край тавата за предсказания. Зуна пак стискала паницата с благовоние, а Гергина — пергамента. Мушан и Боню тихо си шепнели. Вълкашин настанил свирачите край златния одър на Пулейко, където осемте му слуги държели новото празнично облекло на принца: златни панталони с дантелени крачоли, нанаждани на четири пъти, колкото години било отлагано пълнолетието му, златни чизми със златни шпори, златна блуза, златен елек, златна капела със златно перо, златна наметка и златен меч.
Парапун хвърлил в огнището смолисто зърно, вдигнало се бяло облаче дим, извадил с щипци паничката разтопен восък, изтанцувал няколко усукани стъпки, лиснал восъка в тавата и оцъклено замрял.
Параскева шумно въздъхнала.
Парапун се поклонил, вдигнал с пръчица восъка, вкоравен в чудновата фигура, одухал го от капчиците и като го разгледал вторачено, викнал: