Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Изкачил стълбата, най-напред влязъл Боню, а по него — и другите боляри и болярки.
— Заспа ли пресветлата? — раздухал огъня в огнището Парапун.
— Па би ми свирачите, едра две пердета и се унесе — подал му най-големия казан Вълкашин.
Зуна погледнала през тръбата и пляснала ръце:
— Ау!… Ама този път се вижда като на длан!
— Бе, то се вижда, ама… да видиме какво ще видиме — промърморил Мушан и се заел да пълни казана с вода.
Парапун изчакал да го напълни до половина, излял в него течността на две кратуни, отсипал от торби, добавил от делви, докато казанът се напълнил до ръба. Разбъркал го и пак раздухал огъня.
А Боню седнал удобно зад зрителната тръба и се загледал през нея.
Месечината вече се надигнала високо в небето, пасищата станали сребърни. И ето най-сетне се дочул далечният, тежък тътен, приближил и на хълма се появил Звездалията. Разиграл се, изцвилил и обърнал глава към колибите.
Конярите го гледали прехласнати, Жеко движел уста в беззвучна молитва…
— Бай Жеко, човече, какво чакаме, бре!… — колкото изшушнал, толкоз изплакал от нетърпение остролик коняр. Жеко ядосано го тласнал да мълчи.
— Рече ли тоя път да слезе докъм… баре докъм дряна — има надежда, инак… — колкото изшушнал, толкова се примолил мустакат коняр.
Звездалията сякаш чул, разиграл се, затичал и като отминал дряновото дръвце, спрял още по-наблизо, насред, ливадата.
Жеко вдигнал ръка, някой лиснал ведро вода за сполука и конниците се понесли към Звездалията. А той спокойно чакал. Пръснали се в дъга, обградили го, арканите изсвистели и заловили шията му.
— Уф, леле, божке, най-сетне! — щастливо изхлипала Жековица. Невянка разбрала изреченото по движението на устата й и се усмихнала:
— Ба, то се още не знае. Не го ли видите, че си играе с них? — и не довършила, викнала от болка — Жековица привично и беззлобно я ударила по увързаната глава.
Викът й се слял с ликуващите викове на жени, старци и коняри — конниците, опнали ласа, водели Звездалията към конюшните. И когато вече щели да го вкарат в портата, Звездалията внезапно се възправил, скочил и конниците, дръпнати от арканите си, се посипали по ливадата, конете се разбягали и сами се върнали в конюшнята. А Звездалията настъпил въжетата, скъсал ги от шията си и изцвилил към колибите силно и настойчиво. После препуснал към хълма и потънал в гората.
Невянка гледала подире му щастливо и унесено.
Един по един конярите се изправили. Кой триел натъртен лакът, кой оправял съдрана риза…
— Опустяло. Здрав кокал не остана — плюл Остроликия.
— Бе откога казвах, ама кой да чуе. Тая хала няма лов.
Унило се сбрали около Жеко, помогнали му да стане, вдигнали и капата му и мълком тръгнали към колибите.
Там, от дървото сред слънчогледовата нива, Съгледвача видял, което му трябва. Спуснал се от клоните и поел към синора. Мъжете сръчкали спящия и се изправили.
А Боню отлепил око от зрителната тръба и се обърнал към болярите и болярките:
— Както се очакваше.
— Ау, тоя път вече ще ме офъка до голо и окото й не трепва!… — ужасила се Гергина.
— Я трай! — скарал се Парапун. — Ами ако те давене в тава чакаше? По ли е харно?
Бързо разглобил вече ненужната зрителна тръба и я скрил под одъра. После всички се заловили с казана — додали дърва в огнището, задухали огъня… Мушан усърдно разбърквал течността, която силно вряла и вече намаляла до половина.
При конюшните всички — и жени, и старци, и коняри — наобиколили Жеко, мълчаливи и попарени.
— Леле, Жекоооо, докога, Жекоооо… — сподавено проплакала Жековица.
— Млък! — яростно се троснал Жеко и въздъхнал. — Хайде.
Раздвижили се хората, потърсили Невянка — а тя си гледала все така към гората, накъдето се изгубил Звездалията. Жековица и една от жените крадешком я приближили, хвърлили върху й чул, съборили я. Жековица я захлупила в скута си.
И това сякаш било знак — всички се нахвърлили върху Жеко, захванали да дерат дрехите му, да го цапат с тор. Разбили и носа му и се дръпнали. Тогава Жеко на свой ред легнал в прахта на коневръза, овъргалял се едно хубаво, пък станал и ги попитал с очи: добре ли е така?
Хората мълчали.
Жеко разбрал, че този път извършеното е недостатъчно, и се троснал към Остроликия:
— Бъклица ли чакаш?… И… да е на по-лично място.