Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Оттук! — извика водещият ездач и посочи наляво. — А прентейс — нагоре и след мен! — И препусна толкова бързо, че дъхът му остана да виси на облаци във въздуха зад него. Сняг изригваше изпод копитата на коня му.

Влетя между две порутени, покрити със сняг жилища; конят му цепеше през преспите без никакви усилия, като през мъгла. Една тъмна сянка изхвърча иззад една от постройките и хукна да бяга, подскачаше хаотично по равнината. Преследвачът прескочи една ниска ограда и я последва; вече я настигаше. Копитата на коня заличаваха малките следи на бягащата жертва, но вече нямаше нужда от следотърсачество — краят се виждаше. Още няколко конници се появиха между къщите, профучаха стремително и се пръснаха като разтварящо се ветрило, надвиснаха над жертвата като хвърлено серкме. Само миг и мрежата щеше да падне — конниците дръпнаха поводите и стесниха кръга още повече, — и преследването щеше да свърши. Един от мъжете, който бе яздил на фланга, се наведе и опря пиката си в ребрата на задъхания пленник. Водачът на ездачите скочи от коня и направи крачка напред.

— Добре тичаш — каза усмихнато херцог Фенгболд. — Наистина хубаво упражнение.

Момчето се втренчи в него. Очите му бяха разширени от ужас.

— Да го довърша ли, господарю? — попита конникът с пиката и мушна момчето. То изпищя и отскочи.

Фенгболд смъкна ръкавицата си, обърна се и я хвърли в лицето на конника. Металните халки раздраха бузата му, потече кръв.

— Куче! — Фенгболд се намръщи. — Аз да не съм демон? Ще те набият с камшик за това. — Конникът наведе глава и изтегли коня си на няколко стъпки зад кръга. Фенгболд гневно гледаше след него. — Аз не убивам невинни деца. — Той пак погледна треперещото от страх момче. — Просто си поиграхме. Децата обичат игрите. А това тук игра наистина много добре. — Херцогът вдигна ръкавицата си и я надяна, после се усмихна. — Много хубава гонитба, нали, момче? Как се казваш?