Вещерите от Сарамир

Тримата спътници тъкмо обмисляха какъв да бъде следващият им ход, когато някакъв нисък кокалест човек седна при тях. Той бе заровен под истинска планина от кожи, които смаляваха плешивата му глава и го караха да изглежда като лешояд. По състоянието на кожата му се разбираше, че е планинец също като останалите посетители на заведението, ала щом заговори, бързото му бръщолевене се оказа доста различно от диалекта на местните жители.

— Научих, че търсите майсторите на маски, нали тъй? — каза им той, преди някой от тях да се зачуди какъв ли е този непознат. — Е, ами аз дойдох да ви кажа, че нивга не можете да ги намерите, ама ако искате да опитате, аз съм вашият водач. Мамак!

— Мамак — повтори Кайку, несигурна дали това беше името му или някакво местно възклицание, което не разбираха. — Значи ще ни вземеш, така ли?

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да можем да ги намерим? — прекъсна го Тейн.

— Каквото ви рекох. Пътеките са изгубени и дори най-великите планинци никога не са успявали да ги открият.

— Знаехме това — каза Кайку на Тейн, слагайки ръка на рамото му. — Не се отчайвай. — Тя го познаваше достатъчно добре, за да види признаците на развалящото му се настроение — Тейн от часове се крепеше на ръба на отчаянието, изнервен от днешните събития. Към апатията му, обхванала го откакто бяха пристигнали в Чайм, трябваше да се прибави и смъртта на водача на кервана им. Всичко, което беше научил по време на послушничеството си в манастира, сега гризеше съвестта му. Никой не трябваше да умира, без да бъде назован пред Нокту; обаче единственият човек, който навярно знаеше името му, беше собственикът, а той също бе умрял.

— Ако не можеш да ни заведеш там — каза хладно Асара, облягайки се с лакти на масата, — защо си ни притрябвал тогава?

— Защото иначе ще се изгубите за по-малко от час — ухили се мъжът, демонстрирайки два реда дълги изгнили зъби, почернели от липсата на грижи. — А и горе в планините има дотолкова изродени същества, че никога не бихте познали от какво животно са произлезли. Също като онази твар, която едва не ви изяде всичките по пътя ви за насам.

Асара не го попита откъде е узнал това. Най-вероятно стражите се бяха разприказвали.

— Слушайте — каза им той. — Не е моя работа да зяпам във вашата чиния. Рекохте, че сте знаели, че търсите място, което не може да бъде открито, и въпреки всичко пак искате да го намерите. Сигурно знаете нещичко, дето аз не знам. Или си мислите, че е така. — Той се отпусна назад, вкопчвайки пръсти в грапавия ръб на масата. — Мога да ви заведа там, където трябваше да се намира манастирът. Там, където е отбелязан на старите карти, а никой не познава планините по-добре от мен. Когато се приближим обаче, ще видите какво имам предвид, когато ви казвам, че не може да бъде открит. Ще вървите по пътеката, водеща на север, и изведнъж ще си направите сметка, че всъщност сте изминали един километър на юг, макар че можете да се закълнете, че сте проверявали местоположението си на всяка крачка. Там има нещо, дето замъглява човешкия ум и те обръща обратно, и нищо не е в състояние да го преодолее. Повярвайте ми, много хора са се опитали. — Той им смигна съучастнически. — Все още ли искате да отидете там?