Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
Тейн се заклатушка към Кайку, ала девойката вече се изправяше на лактите си. Асара застана над тях, силуетът й се открояваше на фона на покритото с облаци небе, насочила пушката си към бърлогата на чудовището.
— Ранена ли си? — попита Тейн, докосвайки рамото на момичето, без да се замисля.
Тя поклати глава.
— Не мисля — каза, след което се изправи. — Няколко натъртвания и това е. Защо спряха да стрелят?
Тейн и Асара тъкмо щяха да попитат същото. Стражите от тяхната страна на кервана бяха наострили уши, ала своеобразната бариера от фургони по средата на пътя не им позволяваше да видят какво става от другата страна.
— Хей? Всичко наред ли е там? — извика единият от мъжете.
— Всичко е наред — гласеше отговорът.
Те заобиколиха края на кервана и завариха останалите въоръжени мъже скупчени около гротескния труп на втората Различна твар. Масивната му челюст лежеше на пътя, безжизнените му крайници бяха увиснали безжизнени около него, а останалата част от туловището му беше скрита в бърлогата му.
— Успешен изстрел — каза един от мъжете, побутвайки го с дулото на пушката си. — Уцелили сме мозъка.
— Да се махаме оттук — рече един нисък прошарен страж, очевидно командирът им. — Вземете оцелялата манкстуа и двете пътнически коли. Зарежете останалото.
— Ще оставим стоките? — попита недоумяващо един по-млад мъж.
— Собственика го няма, за да ги продаде, а на нас не ни се плаща да доставяме провизии. — Командирът посочи към леговището на другия звяр. — Пък и онази твар е още жива и всеки момент може да се покаже навън.
Мъжете започнаха да секат преплетените ремъци и да поправят онова, което можеше да бъде поправено по фургоните. Трима стражи стояха недалеч от дупката на първото чудовище, откъдето се чуваше как костите на манкстуата хрущят, докато съществото я поглъщаше. Водачът се бе освободил от ремъците, ала твърде късно. Вратът му беше счупен и той се взираше изцъклено в земята.
— Как се казваше? Водачът? — попита Тейн, докато напрягаше мускули, помагайки на стражите да завъртят преобърнатия фургон.
— Защо? — изгледа го един от мъжете.
— Трябва да бъде назован — изпъшка младежът. — Пред Нокту, която записва всички животи.
Никой обаче не знаеше името му.
Успяха да прикачат двете коли към оцелялата манкстуа, която бе подушила кръвта на изчезналия си спътник и сега пръхтеше уплашено. Различната твар не се появи отново, дори и след като звуците от храненето й секнаха. Оставяйки навързаните товарни фургони на пътя, те увиха трупа на водача в брезент и го натовариха на едната кола. После поеха към Чайм.
— Видя ли какви чудовища са твоите Различни, Асара? — каза обезсърчено умореният Тейн, след като потеглиха. — Видя ли какви са твоите по-висши екземпляри?
Над главите им гнусовраните кръжаха и пикираха стремглаво в небето.
Седемнадесета глава
Кайм нямаше какво да предложи на пътника. Представляваше оскъдно застроено планинско селце, чиито ниски къщи бяха накацали тук-там покрай каменистите пътеки, лъкатушещи наслуки през територията му. Накъдето и да обърнеше погледа си, човек не можеше да избяга от суровия, неприветлив пейзаж — не се виждаше нито едно цвете, тревичка или храст. Дори хората изглеждаха студени, затворени и мрачни с тесните си като цепки очи и кафеникавата им, напукана от ветровете кожа. Нямаше нищо общо между Пелис с неговия необикновен провинциален чар и това селце, което все едно бе изчегъртано набързо от планината, построено поради някаква ужасна необходимост, и сега къкреше бавно в огъня на собствената си мизерия.
Това не беше място, което приветстваше чужденците, ала и не се отнасяше враждебно към тях. Кайку, Асара и Тейн се оказаха напълно пренебрегнати, а отговорите, които получаваха на въпросите си, се характеризираха най-вече с неразбираемо ломотене. Кайку се опита да намери някой, който да си спомняше, че баща й бе минал оттук, но надеждите й скоро помръкнаха пред лицето на темерутестото поведение на обитателите му. Човек или живееше, или не живееше на това място и всички чужденци набързо биваха изолирани от местните.
Тримата спътници пристигнаха в Чайм късно следобед. Стражите на кервана се сбогуваха с тях и ги оставиха сами. Скитащи се из пустите улици на селцето, брулени от внезапните пориви на студения вятър и потиснати от мрачно надвисналите над тях планински върхове, пътешествениците се чувстваха неизмеримо самотни.