Дневникът на една нова рускиня
- Автор: Колина Елена
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Григорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на една нова рускиня». Краткое содержание книги:
професия — психолог, буйна дъщеря тинейджърка и възрастна майка, куче и котка, стар джип от бившия си съпруг, куп верни приятелки… Героинята няма две неща: пари и мъж. Но пък не губи чувството си за хумор, храбро се бори със страстта си към покупките, не унива в опитите си да отслабне и най-важното -да си намери партньор в живота.
Това е четвъртата книга на петербургската писателка Елена Колина и първият женски роман на руски език, в който смехът е повече от сълзите.
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=113791
11 март, неделя
В десет часа, когато още почти спях, неочаквано позвъни Андрей. Каза, че Мура изобщо не излиза на въздух и трябва да се приготвим бързо, защото сезонът в Коробицино свършва.
— Но ние не караме ски — възразих аз.
— И аз това казвам — сезонът свършва, а вие не сте се пързаляли.
По пътя за Коробицино се отбихме при нашата историчка да вземем назаем скиорския й екип. Той е красив светлосин с тъмносини орнаменти.
Сняг, слънце, музика, много красиви хора. Мурка гордо седеше в кафенето със скиорските си обувки. Тя не пожела да излезе на пистата, каза, че и в кафенето й е добре.
А аз отидох да се пързалям. Щом така и така сме дошли тук с Андрей, трябва да имаме общи интереси.
Лазех по детската писта, като се придвижвах сантиметър по сантиметър, и след два часа вече можех да направя триметрово спускане.
— Вече можете, само че ви е страх. А няма от какво да се плашите, нищо страшно няма — каза Андрей и уверено добави: — Сега ще ви науча да не се страхувате.
Да стоиш на върха на голямата, направо огромна планина е неописуемо страшно. А да се плъзна надолу — за това не може и дума да става! В края на краищата не мога да рискувам себе си — та аз имам дете, момиченце!
Андрей се спусна надолу с гръб към нанадолнището и с лице към мен. Дърпаше ме за щеките и викаше: „Надясно!… Сега наляво!“, „Ама вие май не знаете кое е дясно и кое ляво!“
Паднах — не лошо, но конфузно, и докато лежах, си помислих: „Всичко е свършено, няма изход.“ Но не е възможно да няма никакъв изход, изходите винаги са два. Първият е да сваля ските и да се спусна надолу по задник. Вторият — да сваля ските и да изпълзя нагоре на четири крака.
— Андрей, вие се спуснете, а аз ще ви почакам — предложих му аз. — Като се върнете за следващото спускане, ще съм тук. И тогава ще ме вземете — казах подкупващо. — Според мен предложението не е лошо.
Андрей полетя надолу, а аз стоях на пистата като истински скиор. Сняг, слънце, много красиви хора и аз в светлосиния костюм на нашата преподавателка по история.
…Какво стана, какво, какво?! Лежах на снега и не можех да разбера какво стана… Нали си седях на едно място, защо толкова ме болят главата и кракът?
Оказа се, че не лежа сама. В съседство лежеше и някакъв сноубордист.
— Извинете, спортът си е спорт! — се ухили той с усмивчицата на Савелий Крамаров1 и като взе дъската си, отлетя надолу.
Той е прав — спортът си е спорт, животът си е живот, но много ме боли…
Когато Андрей най-после дойде да ме спасява, се оказа, че и той има проблеми. Първо, докато се спускал, се обадил радикулитът му и той пристигна присвит на лявата страна. Второ, не беше наясно накъде да ме влачи — дали надолу към лифта или нагоре — към кафенето?
Решихме да пълзим към кафенето и към палачинките с кондензирано мляко. Пълзяхме на една страна, като се подкрепяхме взаимно — той, прегърбен, се държеше за кръста, а аз накуцвах. Като Лиса Алиса и Котаракът Базилио.
12 март, понеделник
Днес започна новият ми живот на писател, още от сутринта. Винаги става така — предишната вечер си никой, а на сутринта се събуждаш и снимката ти е във всички списания. Не е зле, нали?
Обади се редакторката ми (имам си РЕДАКТОР) от издателството (имам си и ИЗДАТЕЛСТВО! Просто не мога да повярвам, че имам всичко това!). Редакторката ме покани на премиерата на някаква книга в Дома на киното (защо ли кино, след като е книга?). Не е важно още не разбирам всичко, но на всяка цена ще се ориентирам.
През целия ден си виках наум „Ура, ура!“. Не само Олга и някои други хора си прекарват времето по приеми награждавания, коктейли и кулоари — и аз ще ходя на премиера.
Преди срещата с редакторката бях много развълнувана. В литературния свят тя е вътрешен човек, при това много известен. Взема ме със себе си. А аз в този литературен свят съм едно нищо, просто читател.
Дълго се съветвах с Альона какво да облека. Сложих в колата (премиерата ще е вечерта и може би няма да успея да се прибера вкъщи, за да се преоблека) голям плик, в който имаше: официални копринени панталони (Алъона каза — сложи ги, поне веднъж да си облечена като човек); копринена блузка с рюшчета (Алъона каза — не я взимай, така или иначе няма да си сложиш такава прилична дреха); цяла торбичка бижута (решихме, че на място ще преценявам какво да сложа); островърхи обувки (пъхнах ги в последния момент). Обувките са ми големи. Альона каза, че писателите ще се учудят, като видят как странно пристъпвам с тях, придържайки ги с пръстите на краката. При това ако съм с тези обувки, със сигурност ще падна, защото не съм свикнала с високи токчета.
1
Известен комедиен актьор. — Бел.прев.