Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

Но именно там, отвъд океана, в онова забравено от Бога място, Стивън Бакард бе осенен от идея, която след трийсет и осем години го издигна над тълпата.

— Проблем ли има, Стивън?

Гласът го стресна. Той извърна поглед от отражението си. Лидия бе застанала в полумрака.

— Гледах те как не откъсваш очи от огледалото — подхвърли Лидия, добавяйки „ц-ц-ц“ накрая. — Да не е някаква нарцистична забежка?

Бакард не можа да се удържи. Целият се разтрепери. Не беше само заради Лидия, макар че тя често имаше подобно въздействие върху него. Телефонният разговор го хвърли в треска. А появата на Лидия в гръб го довърши. Нямаше представа как бе влязла вътре, нито колко време бе стояла там. Искаше да попита какво се беше случило тази нощ. Жадуваше за подробности. Само че нямаше време.

— Наистина имаме проблем — издума Бакард.

— Кажи ми.

От очите й го побиваха тръпки. Бяха големи, блестящи и красиви, но не излъчваха нищо — само празнота, като прозорци на отдавна изоставена къща. Онова, което Бакард бе открил при посещението си в Румъния, — което накрая му помогна да се издигне, над масата, — беше начинът да надхитри системата. Неочаквано, за пръв път в живота му, на Бакард му провървя. Престана да гони дребните дела. Хората взеха да се съобразяват с него. Започнаха да го канят по инициативи за набиране на средства. Стана търсен говорител. Съпругата му Дон взе отново да му се усмихва и да се интересува как е минал денят му. Даже се появи по кабелния телевизионен канал „Нюз 12“ в Ню Джърси, когато им дотрябва юридически специалист. Той обаче се спря, когато един задграничен колега му напомни за опасността от прекалената публичност. Освен това вече не му бе нужно да привлича клиенти. Те сами го намираха — родители, които се надяваха на чудо. Отчаяните винаги правят това, подобно на растения, които се протягат в мрака към сноп светлина. А той, Стивън Бакард, беше светлината.

Стивън посочи телефона.

— Току-що получих обаждане.

— И?

— В парите за откупа е имало скрито проследяващо устройство — осведоми я той.

— Ние разменихме саковете.

— Не става въпрос за саковете. Има някакво устройство в самите пари. Между банкнотите или нещо такова.

Тя се навъси.

— Твоят източник не е ли знаел за това преди?

— Моят източник не знаеше нищо допреди малко.

— Значи искаш да ми кажеш — изрече тя бавно, — че докато ние стоим тук, полицията знае точните ни координати?

— Не полицията — уточни той. — Устройството не е поставено от полицаите, нито от федералните.

Това видимо я изненада. Сетне Лидия кимна.

— Доктор Сейдман.