Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

— Докато не ми съобщиха, че Теон е убил Бран и Рикон. Каква полза от техните вълци? Не съм вече момче, майко. Вече съм крал и мога да се пазя сам. — Въздъхна. — Ще намеря някаква служба за сир Ролф, някакъв повод да го отпратя — не заради миризмата му, а само за да не се тревожиш. Достатъчно си страдала.

Успокоена, Кейтлин го целуна по бузата преди останалите да ги настигнат на завоя на стълбището и за миг той отново бе нейното момче, а не нейният крал.

Залата за частни аудиенции на лорд Хостър представляваше малко помещение над Голямата зала, по-подходяща за беседа между близки хора. Роб седна на високото кресло, свали си короната и я постави на пода до себе си, а Кейтлин звънна камбанката да поръча вино. Едмур заразказва тихо на чичо си цялата история около битката при Каменната мелница. Чак след като слугите влязоха, поднесоха и си излязоха, Черната риба се окашля и каза:

— Мисля, че се наслушахме на хвалбите ти, племеннико. Едмур се стъписа.

— Хвалби ли? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — отвърна Черната риба, — че държиш благодарност на Негова милост за търпението му. Той изигра целия онзи фарс в Голямата зала само за да не те посрами пред собствените ти хора. На негово място щях кожата да ти съдера, вместо да те хваля за тази глупост при бродовете.

— В защита на бродовете загинаха добри мъже, чичо — кипна Едмур. — Какво, никой ли няма право да печели победи освен Младия вълк? Да не би да съм откраднал някаква слава, предназначена за теб, Роб?

— Ваша милост — поправи го ледено Роб. — Вие ме обявихте за своя крал, вуйчо. Или и това сте забравили?

Черната риба каза:

— На теб ти беше заповядано да държиш Речен пад, Едмур. Нищо повече.

— Аз удържах Речен пад и разкървавих носа на лорд Тивин…

— Така е — каза Роб. — Но един разкървавен нос няма да спечели войната, нали? Хрумна ли ти поне да се запиташ защо се задържахме на запад толкова дълго след Волско кръстовище? Знаеше, че не разполагах с достатъчно хора да заплаша Ланиспорт или Скалата на Кастърли.

— Защо… имаше и други замъци… злато, добитък…

— Смяташ, че сме останали, за да плячкосваме? — Роб го изгледа невярващо. — Вуйчо, исках лорд Тивин да дойде на запад.

— Всички бяхме на коне — каза сир Бриндън. — Войската на Ланистър беше в по-голямата си част пехота. Готвехме се да подгоним лорд Тивин по крайбрежието, после да се промъкнем зад него и да вземем силно укрепена позиция пряко на Златния път, на място, където според моите съгледвачи щяхме да сме в изключително изгодни позиции. Ако той беше тръгнал към нас там, щеше да плати тежка цена. Но ако не ни нападнеше, щеше да се окаже заклещен на запад, на хиляди левги от тила си. През цялото време щеше да преживява лишен от земята си, вместо да граби от нашата.

— Лорд Станис се канеше да щурмува Кралски чертог — каза Роб. — Можеше да се отърве от Джофри, от кралицата и от Дяволчето само с един кървав удар. Тогава можехме да сключим мир.

— Но вие изобщо не ми го казахте!

— Когато ти спря лорд Тивин на Червената вилка — каза Черната риба, — ти го забави достатъчно, за да стигнат при него вестоносците му от Горчив мост и да му съобщят какво става на изток. Лорд Тивин веднага обърна войската си, съедини се с Матис Роуан и Рандил Тарли близо до Черна вода и тръгна в бърз поход към Скокливите водопади, където го чакаха Мейс Тирел и двамата му сина, с огромна войска и флота речни баржи. Спуснаха се по реката, слязоха на половин ден езда от града и удариха Станис в тил.