Като пепел във вихъра
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зонимир Панчевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като пепел във вихъра». Краткое содержание книги:
Външно беше весел и сърдечен както винаги. Остави Алена на служба, но дори и приятелските й взаимоотношения с мисис Хоутърн не бяха в състояние да облекчат безкрайната й самота. Тя отхвърли предложението за женитба на лейтенант Епълби, като по този начин обезкуражи и всички останали евентуални кандидати. Алена просто не желаеше да бъде ухажвана.
Един ден тя беше повикана в кабинета на доктор Брукс. Той седеше зад писалището си, подпрял беловласата си глава с ръце, и гледаше втренчено пред себе си. Когато момичето седна насреща му, той бавно вдигна поглед и тържествено скръсти ръце върху бюрото.
— Току-що бях при семейство Крейгхъг — каза той — и имам отново лоша вест за теб.
Алена седеше, изправена като свещ. Мисълта й заработи усилено. Този път кой? Лийла, вуйчо Ангъс? Дулси или Саул?
— Лийла тъкмо беше получила писмо от Минесота.
При тези думи на доктора пръстите на Алена с ужас се впиха в страничните облегалки на стола, но и в най-дълбоките си помисли тя не смееше да признае опасенията си.
Възрастният мъж продължи на пресекулки:
— Роберта е починала вследствие на аборт. Родилната треска дотолкова я е изтощила, че организмът й не издържал.
В този миг Алена неволно се зарадва. От облекчение чак й премаля. Напразно очакваше някакъв знак на покруса в съзнанието си. Сдържано се сбогува с доктор Брукс и се освободи за останалата част от деня. По задължение се отправи към къщата на семейство Крейгхъг, за да изрази съчувствието си и да им предложи подкрепата си. Отвори й Дулси. Лицето й беше подпухнало от плач и белязано с тежка угриженост.
— По-добре недей да влизаш, детето ми. Лийла спи — докторът й даде силно приспивателно. Вуйчо ти Ангъс е бесен — той упреква теб, че си довела онзи янки в къщата и с това имаш вина за смъртта на Роберта. По-добре изчакай известно време и ела по-късно.
Алена кимна безмълвно и се върна при двуколката си. Обзета от тъжни мисли, пое обратно към къщата на мисис Хоутърн. Може би за всички щеше да е по-добре, ако не беше напускала тогава Брайър Хил.
Едва след няколко седмици Алена видя отново старите Крейгхъг. Лийла я беше посетила в болницата и макар че момичето изпитваше съчувствие към самотата на възрастната дама, в първия момент категорично отказа да изпълни молбата й отново да се нанесе да живее у тях. След смъртта на Роберта Ангъс прекарваше вечерите си в магазина и обикновено се връщаше едва късно през нощта, най-често пиян до козирката след обиколката на няколко кръчми. При оживените параходни връзки с града сделките му вървяха по-успешно от всякога. За да не среща племенницата си из къщи, той се затрупваше с работа в кантората и прибираше долар след долар в касата.
От самото начало беше ясно, че Лийла очакваше Алена да замести починалата й дъщеря. Момичето знаеше, че все някога ще бъде принудено да разруши тази илюзия на леля си, преди тя да се е превърнала в кошмар.
— Лельо Лийла — каза един ден Алена, — аз живея у вас, защото ти го искаш, но аз не съм Роберта и не съм в състояние да я заместя.
Възрастната дама нервно скръсти несръчните си ръце.
— Извинявай, детето ми, не исках да те обсебвам, но ти толкова ми помогна да забравя…
След този разговор Лийла от ден на ден видимо започна да се съвзема. Безпощадните думи на племенницата й бяха й помогнали да понесе по-леко болката от загубата на дъщеря си.
Завръщането на Алена в къщата на семейство Крейгхъг беше предпоставка за нова опасност, която стана реална през една юлска сутрин.
Алена точно свиваше по алеята, на която живееха нейните роднини, когато съзря пред себе си голям четириместен файтон, който препречваше улицата. Тя се канеше внимателно да го заобиколи, когато Жак Дюбоне се изправи със зловеща усмивка пред нея и я принуди да спре. Видът му беше самоуверен и охолен, облеклото му беше по-скоро като на богат джентълмен, отколкото на мошеник със съмнителна репутация и дребен гешефтар.
— Добро утро, прелестна госпожице — поздрави той и свали с пресилена вежливост шапката си. — Вече почти бях изгубил надежда, че ще ви намеря отново. Моите хора обърнаха целия град в търсене на младата вдовица. Да разбирам ли, че завинаги сте свалили траурните дрехи?
— Мосю Дюбоне, струва ми се, вече недвусмислено ви казах, че не мога да ви понасям, и не виждам причина да променям отношението си към вас. А сега, бихте ли ме пропуснали да мина… — С тези думи Алена хвана юздите, но дребният мъж бързо положи ръката си върху нейната. Момичето с отвращение впери поглед в късите му, пълни пръсти, след това го погледна право в черните искрящи очи, които я разглеждаха похотливо.