Повелителката на бурите
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: Дарковър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Повелителката на бурите». Краткое содержание книги:
„Има гордостта на баща си, не се е научила обаче да я прикрива с любезност, да я потиска, когато компромисът е жизнено важен. Още е малка, затова ни показва същото своеволие в цялата му грозота. Вече е безразлична към страданията на другите, стига да постигне целта си. За нея Маргали не е повече от слугиня. Нито пък аз. Подчинява ми се засега, защото така й е изгодно.“
— Чакам, Дорилис. Незабавно поискай прошка от Маргали и не смей никога да й причиняваш зло!
— Ще й поискам прошка, ако и тя обещае повече да не ме командва за щяло и нещяло — кисело измънка детето.
Рената стисна устни. Наистина беше време за изпитание.
„Ако омекна дори мъничко, ако й позволя да изкрънка дори една отстъпка, никога повече няма да ме послуша. А тези уроци може би ще й спасят живота. Не искам да имам власт над нея, но щом се налага да я наставлявам, трябва да е покорна, да разчита на моята разсъдливост, докато се научи да мисли самостоятелно.“
— Не съм ти позволила да поставяш условия. Просто ти казах какво ще направиш. Чакам!
— Рената… — започна Маргали.
— Този път не се намесвай. Не по-зле от мен си знаела какво е трябвало да научи преди всичко. — Рената отново се вторачи в Дорилис и гласът й заплющя като камшик. — На колене, веднага! Искай прошка!
Момичето неволно се свлече на пода, но подскочи като ужилено и изкрещя пронизително:
— Забраних ти да ми говориш със заповедния глас! И татко няма да ти позволи! Той няма да ме унижава да искам прошка от нея!
„Защо не са я набили до премала, преди да е станало късно? Вече се смята за по-важна от всички. Страхували са се да й прекършат волята. Не мога да ги виня. И аз се боя от нея. Гневът на това хлапе убива. И все пак аз имам надмощие. Тя е дете и тайно съзнава, че не е права, а аз съм опитен матричен техник и наблюдател. Сега е моментът да й внуша, че има и по-големи сили от нейните. Защото след време никой не би могъл да я обуздае. А дотогава тя трябва да е прозряла защо е нужна самодисциплината…“
Гласът на Рената стана още по-рязък.
— Твоят баща ми повери грижите за теб във всичко. И ми разреши, ако проявиш нетърпим инат, да те набия. Вече си голямо момиче и ще ми бъде крайно неприятно да те подложа на такова унижение. Но ако не се подчиниш веднага, ще направя точно това, все едно си бебе, което още не разбира от дума!
— Няма! — изврещя вбесеното дете. — Не можеш да ме накараш!
И сякаш да придаде тежест на думите й, навън забоботи гръмотевица. Дорилис трепна.
„Добре. Все още се страхува от собствената си мощ. Не й се иска да убие отново…“
В този миг Рената усети непоносима болка, сякаш нажежен обръч стегна челото й. Дали емпатията й предаваше страданието на Маргали? Не беше така. Вгледа се в момичето — мръщеше се напрегнато насреща й, съсредоточаваше се, дори скърцаше със зъби. Вече се опитваше да й стори същото, което и на приемната си майка.
„Ама че дребно демонче!“
Рената се разкъсваше между яростта и неволното възхищение.
„Ако тази сила и упорство бъдат насочени към нещо полезно, в каква жена може да се превърне!“
Тя простря съзнанието си през матрицата — не го бе правила, откакто прегледа цялостно Дорилис. Започна да отблъсква атаката, връщаше енергията върху самото дете. Полека болката стихна, а лицето на момичето пребледня от усилията. Рената се помъчи да говори невъзмутимо.
— Видя ли? С мен не е толкова лесно. По-силна съм от теб. Знаеш, че не искам да те наранявам. Сега се подчини и ще можем да се заемем с урока.
Предусети, че Дорилис ще стовари върху нея всичко, на което е способна. И самата тя събра цялата си психическа енергия, насочи я към детето и го скова неподвижно, лишавайки го от власт над тялото и ума, гласа и ларан. Момичето се опита да извика "Пусни ме!, но откри ужасено, че не може да издаде звук или да помръдне…
„Тя трябва да е уверена, че съм достатъчно силна да я предпазя от собственото й твърдоглавие, че не може да ме порази, без да се замисли, както е направила с Дарън. Ще знае, че с мен е сигурна и няма да стори зло нито на себе си, нито на друг.“
За миг Рената се взря в изцъклените очи на Дорилис, в трескавото стягане и отпускане на нейните безсилни мускули, и се усъмни, че може да издържи, защото състраданието надмогваше в душата й.
„Но аз не се стремя да я смажа, да я лиша от воля, само я уча… за да я опазя от тази страшна мощ! Някой ден ще разбере, но сега само се плаши, горкичката…“
Шията на момичето потрепваше от отчаяното желание да говори и Рената освободи само тези мускули. От очите на Дорилис потекоха сълзи.
— Пусни ме, пусни ме!
И Маргали я гледаше умолително, прошепна: