Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
И ако пък е жена, ее, тогава вече ми иде, на, кълна ти се, да се разплача. Задяваш ме час по час твоя милост, че обичам жените; ами че как, бре, да не ги обичам, като са такива слаби същества, дето не знаят какво искат и дето само като ги хванеш за ненките, веднага разтварят всички врати и се предават?
Влязох веднъж пак в едно българско село. Един мръсник грък, старейшина, ме издаде и ме обградиха в къщата, където бях отседнал. Изскочих аз горе, запълзях от покрив на покрив, имаше луна, заскачах от тераса на тераса, за да се измъкна. Ала забелязаха сянката ми, качиха се по покривите, откриха огън по мен. Гледам, какво да направя? Рипам в един двор; и току изведнаж изскача една българка — тя спяла на двора — по нощница и като ме вижда, отваря уста да извика, ала аз протягам ръка, прошепвам й: „Аман! Аман! Мълчи!“ и я хващам за гърдите. Жената побледня, премаля. „Влез вътре — казва ми тя тихо, — влез да не ни видят…“ Влязох вътре, стисна ме за ръката: „Грък ли си?“ — казва ми тя. „Да, грък. Не ме издавай.“ Прихванах я през кръста, не продума нищо. Спах с нея и сърцето ми тръпнеше от нежност. „На — казвах си аз, — на бре, Зорбас, това ще рече жена, това ще рече човек! Ама българка ли е? Ама гъркиня ли? Ама арапкиня ли? Все същото е, бре! Човек е, човек. Не те ли е срам да убиваш? Пфу на теб!“
Това си казвах, докато бях при нея, в топлите й прегръдки; ала къде ти да ме остави родината, кучката й недна бясна! Измъкнах се сутринта, преоблечен в български дрехи, които ми беше дала българката, вдовицата; извади от сандъка и ми даде дрехите на покойния си мъж, и ми целуваше коленете, и ме молеше да се върна пак.
Да, да, върнах се аз на следващата нощ — патриот, видиш ли, див звяр — върнах се с една тенекия газ и подпалих селото. Изгоряла е навярно и тя горката. Казваше се Людмила…
Зорбас въздъхна; запали цигара, засмука два пъти, захвърли я.
— Родината, ми казваш… Слушаш бабините деветини, които книгите ти казват… Мене слушай; докато има родина, човекът ще си остава звяр, див звяр… Но, слава богу, аз се отървах, отървах се, свършено! Ами твоя милост?
Не отвърнах. Всички проблеми, които аз се мъчех да разреша, да развържа възел по възел в своето уединение, прикован за стола, този човек тук ги бе разрешил по планините, сред чистия въздух, със сабята си.
Затворих очи, неутешим.
— Заспа ли, началство? — рече Зорбас отегчено. — А пък аз, глупакът, съм седнал да ти приказвам!
Изтегна се на леглото си, като мърмореше нещо, и след малко захърка.
Цяла нощ не можах да мигна; един славей, чиято песен се разнесе за първи път из нашата пустош, изпълни света с някаква непоносима мъка, и неочаквано почувствувах, че от очите ми текат сълзи.
На разсъмване станах, излязох на вратата и погледах морето и земята и ми се стори, че светът се беше променил за една нощ. Срещу мен, на пясъка, един довчера жалък бодил се беше покрил със съвсем малки бели цветчета, а във въздуха се бе разляло сладко, далечно ухание на цъфнали лимонови и портокалови дървета. Пристъпих напред, направих няколко крачки по новата окичена земя; не можех да се наситя на вечно възобновяващото се чудо.
Изведнаж зад себе си чух радостен вик. Извърнах се; полугол, Зорбас бе застанал на вратата и също гледаше, възхитен, пролетта.
— Какво е това нещо, началство! — извика той смаян. — На, кълна ти се, за първи път виждам света! Какво чудо е онова, началство, а, онова синьото, дето мърда там? Как го казват — море ли? Море ли? Ами това, дето си е препасало зелената престилка с цветята? Земя ли? Кой мераклия ги е направил? Кълна ти се, началство, за първи път ги виждам!
Очите му се бяха овлажнили.