Алексис Зорбас

Накъсахме миртови и лаврови клонки и издигнахме една триумфална арка, под която да мине мадам Ортанс; и горе на самата арка забихме четирите знамена — английското, френското, италианското и руското, — а в средата, по-нависоко, един дълъг бял чаршаф със сини ивици31. Нямахме оръдия, но намерихме две пушки и решихме да застанем горе на възвишението и щом забележим, че нашата клатушкаща се тюленка се търкаля вече по брега, да започнем залповете. Да възкресим на този пуст песъчлив бряг, на такъв ден като днешния, старото й величие; та да се подлъже и тя горката за миг и да повярва, че е станала отново млада, румена, с изправени гърди, с лачени обувки, с копринени чорапи. Какъв смисъл щеше да има Възкресението Христово, ако не даваше знак да възкръснат и в нас младостта, радостта, вярата в чудесата и да се превърне отново една стара кокотка в двайсетгодишна девойка?

— Къде се бави, мръсницата й недна… Къде се бави тази пачавра?… Къде се бави този раздран байрак?… — мърмореше час по час Зорбас и изпъваше моравите си калцуни, които постоянно се смъкваха.

— Ела, седни, Зорбас! — казах. — Седни тук под сянката на това рожково дърво да изпушиш една цигара; ще се покаже всеки миг.

Той хвърли последен, изпълнен с очакване поглед към пътя за селото и се изтегна под рожковото дърво; наближаваше вече пладне, стана горещо. Отдалече се чуваха, весели, игриви, великденските камбани; от време на време вятърът донасяше до слуха ни звуците на критска лира; цялото село гъмжеше като пчелен кошер напролет.

Зорбас поклати глава.

— Минаха годините — каза той, — когато възкръсваше и душата ми, всеки Великден, заедно с Христос. Минаха! Сега възкръсва само плътта ми — защото тоя те почерпи, оня те почерпи, вземи това мезенце, вземи и онова, ям повече и по-вкусни ястия, които не се превръщат всички в тор; нещо остава, нещо се спасява и се превръща в кеф, в хоро, в песен, в кавгичка — и това нещо именно наричам Възкресение.

Скочи отново прав, взря се в далечината. Навъси се, сърдит.

— Някакво дете тича насам — каза той и се спусна да пресрещне вестителя.

Детето се надигна на пръсти, пошепна нещо на ухото на Зорбас. Зорбас подскочи разгневен.

— Болна ли? — извика той. — Болна ли? Бягай оттук, че ще те пребия от бой!

Обърна се към мен.

— Началство — каза той, — ще прескоча до селото да видя какво й се е случило на тази мръсница… Потърпи малко. Дай ми да й занеса две червени яйца да се чукнем. Ей сега се връщам!

Пъхна в джоба си червените яйца, издърпа смъкнатите си чорапи и тръгна.

Спуснах се от възвишението и се изтегнах долу край брега, върху прохладните камъчета. Духаше лек бриз, морето се къдреше, две чайки опряха корем върху малките вълни и почнаха да се полюляват изпъчени, следвайки ритъма на морето.

Представях си с копнеж и завист чувството на ликуване и свежест на корема им; гледах чайките и си мислех: „Този е пътят — да откриеш великия ритъм и да го следваш с пълно доверие.“