Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
— Защо ли? Ами че защото аз изживявам всички тези тайни и нямам време. Кога с хората, кога с жени, кога с виното, кога със сандура, и нямам време да взема тази бъбрица, перото. И ето как светът е паднал в ръцете на писарушките; онези, които изживяват тайните, нямат време; а тези, които имат време, не изживяват тайните. Разбра ли?
— И тъй, какво стана със Зевс? Не измествай приказката.
— Ех, горкият! — произнесе Зорбас, като въздъхна. — Само аз знам какво е изтеглил. Обичал е наистина жените, ала не така, както си мислите вие писарушките, не, съвсем не! Жал му е било на него за тях, разбирал е мерака на всяка една, жертва е ставал за тях. Когато зървал в някоя затънтена провинциална дупка как някоя стара мома вехне от съклет или пък някоя сочна женичка — море, и да не е била сочна, и чудовище да е била! — чийто мъж отсъствувал, как по цяла нощ се върти и не може да мигне, прекръствал се, състрадателна душа, слагал други дрехи, приемал лицето на този, за който си мислела жената, и влизал в стаята й.
Нямал е никакъв кеф, ти казвам, за любовни работи, често пъти е бил и капнал, и с право — как да свари да се оправи с толкова народ, горкият! Много пъти му е било досадно, бил е неразположен. Виждал ли си някога, началство, пръч, след като е покрил няколко кози? Текат му лигите, помътняват очите му, гурелясват, кашлюка, пресипва, не може да се държи на краката си. В такъв хал изпадал често пъти и горкият Зевс. Прибирал се в къщи на разсъмване и казвал: „Ах, кога най-сетне и аз, Христе боже, ще легна да се наспя? Не мога вече да се държи на краката си!“ — и току бършел лигите си.
Но изведнаж дочувал въздишка — долу на земята някоя жена отмятала завивките, излизала на терасата си, въздишала. И веднага сърцето на Зевс се разтапяло от умиление. „Ах, ах, трябва да сляза пак на земята, горкият аз, една жена въздъхна, трябва да сляза да я утеша!“
Докато накрая жените го разсипали, не му държал вече кръстът, захванал да повръща, схванал се целият и гибердясал. Дошъл тогава наследникът му, Христос, видял хала на предишния бог и рекъл! „Варда от жени!“
Слушах Зорбас, възхищавах се на свежестта на ума му и се превивах от смях.
— Смей се, смей се, твоя милост, началство, ама да даде господ — дяволът да тръгнат добре работите ни — невъзможна ми се струва тая, но както и да е! — знаеш ли каква фабрика ще отворя? Бюро за женитби! „Бюро за женитби «Зевс»!“ Ще идват, значи, горките жени, дето не са могли да си намерят мъж — старите моми, грозотиите, кривокраките, кривогледите, куците, гърбавите, а аз ще ги приемам в едно салонче, чиито стени ще бъдат покрити със снимки на красиви момчета, и ще им казвам: „Изберете си, прекрасни госпожи, когото си харесате и аз ще се заема да го направя ваш мъж.“ И ще намирам някой юначага, който да им прилича, ще го обличам като на снимката, ще му давам пари и ще му казвам: „Улица еди-коя си, номер еди-кой си, тичай да намериш еди-коя си, почни да я ухажваш. Недей да те е гнус, аз плащам, спи с нея; кажи й сладките думи, които мъжете казват на жените и които тя, горката, никога не е чувала; закълни й се, че ще я вземеш за жена, дай й малко радост на клетата, радостта, която имат и козите дори, и костенурките, и стоножките…“
И ако пък понякога се случи някоя стара кранта като нашата кира Бубулина, която никой, колкото и да му платя, не би приел да утеши, ее, тогава щях да се прекръстя и да се заема с нея аз, директорът на Бюрото. И всички зяпльовци щяха да кажат: „Виж го ти този схванат дъртак! Ами че няма ли очи да види, няма ли нос да помирише?“ — „Имам бре, серсеми такива, имам бре, безчувствени души такива, и очи, и нос имам, ала имам и сърце и ми е жал. А когато имаш сърце, и да имаш и да нямаш носове и очи, все това е! Пращаш ги по дяволите!“
И когато вече, парализиран и аз от многото работа, ще хвърля петалата, ще ми отвори ключарят Петър вратата на рая и ще ми каже: „Влез, севдалия Зорбас, влез, великомъченико Зорбас, върви да се изтегнеш до събрата си Зевс, да си отдъхнеш и ти, човече божи; много си изтеглил през живота си!“
Говореше Зорбас, поставяше въображението му клопки, в които сам падаше вътре, полека-лека почваше и той самият да вярва в приказката си, и тази вечер, след като свърши, тъкмо когато минавахме край смокинята на Господарската щерка, въздъхна и вдигна ръце, сякаш се заклеваше:
— Бъди спокойна, Бубулино моя, прогнила, измъчена, мауно моя! Бъди спокойна, няма да те изоставя аз така, ще те утеша, да! Четирите Велики сили те изоставиха, младостта те изостави, господ те изостави, ала аз, Зорбас, няма да те изоставя!
Беше минало полунощ, когато стигнахме на нашия бряг. Вятър се вдигна, далеч отвъд, от Африка идеше горещият южняк и караше да набъбват дърветата, лозите, гърдите на Крит. Целият остров, изтегнат сред морето, приемаше, тръпнейки, горещите живителни повеи на вятъра. Зевс, Зорбас, възбуждащият южняк се сливаха тази вечер в съзнанието ми в едно тежко, мъжко лице с черна брада, с черни мазни коси, което се навеждаше с алени топли устни над мадам Ортанс, Земята.