Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
— Напред! — каза то високо, сякаш даваше заповед.
Поех право към селото. Вървях решително и бързо; от време на време се поспирах и вдишвах лъха на пролетта. Земята дъхтеше на лайкучка и колкото повече наближавах градините, чувствувах как ме облъхва на вълни уханието на цъфналите лимонови, портокалови, лаврови дървета. На запад затанцува весело Вечерницата.
„Море, жени, вино, работа колкото щеш!“ — шепнех неволно аз думите на Зорбас и крачех. „Море, жени, вино, работа колкото щеш! Да се нахвърляш с главата напред на работата, на виното, на любовта, да не се боиш нито от бога, нито от дявола… Това ще рече юнак!“ — повтарях и преповтарях в себе си, сякаш исках да си вдъхна смелост, и продължавах да вървя.
Изведнъж спрях рязко. Сякаш бях стигнал там, където исках. Къде? Огледах се — градината на вдовицата. Отвъд тръстиковата ограда и арабските смокини нежен женски глас тихо пееше. Погледнах наоколо — жива душа нямаше. Пристъпих, поотместих тръстиките — под едно портокалово дърво стоеше една облечена в черно жена със заоблена сочна шия, кършеше отрупани с цвят клонки и пееше; полуразтворената й гръд блестеше в полумрака.
Дъхът ми спря. „Звяр е тази — казах си аз, — звяр е, и го знае. Какви слаби мимолетни създания, серсеми, глупаци, неустойчиви са пред нея мъжете! Както някои насекоми — богомолката, скакалецът, паякът, — така и тази, нехранена и ненаситна, навярно на разсъмване изяжда мъжете…“
Вдовицата сякаш почувствува изведнъж погледа ми, прекъсна неочаквано тихата си песен, извърна се; погледите ни се срещнаха като светкавици; коленете ми се подкосиха — сякаш бях зърнал, зад тръстиките, тигрица.
— Кой е? — запита със задавен глас вдовицата. Закопча елечето си, закри гърдите си. Лицето й се навъси.
Понечих да избягам; но думите на Зорбас изведнъж изпълниха сърцето ми, придобих смелост — „море, жени, вино…“
— Аз съм — отвърнах. — Аз съм, отвори ми! Едва-що произнесох тези думи и се изплаших; понечих отново да побягна.
Но се удържах; засрамих се от Зорбас.
— Кой си ти?
Пристъпи една крачка, полека, внимателно, безшумно; протегна шия, присви очи, за да види по-добре; пристъпи още една крачка, приведена, нащрек.
Изведнаж лицето й просветна; облиза устни с върха на езика си.
— Началството ли? — каза тя с по-мек глас. Пристъпи още една крачка, мълчалива, напрегната, готова да се нахвърли.
— Началството ли? — попита тя отново със задавен глас.
— Да.
— Ела!
Съмна се, изгря слънцето. Зорбас се беше върнал и седеше пред бараката. Пушеше и гледаше морето; чакаше ме.
Щом се появих, вдигна глава, изгледа ме. Ноздрите му потрепнаха като на хрътка; протегна врат, пое дълбоко дъх, душейки. И изведнаж лицето му светна — беше усетил върху мен миризмата на вдовицата.
Изправи се бавно, усмихна се целият, протегна ръце.
— Имаш благословията ми! — рече той.
Изтегнах се, затворих очи, слушах как морето диша спокойно, как приспивно се люлее, и аз се издигах и спусках върху него като чайка. И така, нежно полюшван, потънах в сън и засънувах; една гигантска негърка седеше с присвити крака на земята и ми се стори, че това е някакъв циклопски древен храм от черен гранит. И уж обикалях с тревога около нея, за да открия входа; едва стигах до малкия пръст на крака й; и неочаквано, щом свърнах зад петата и, зърнах една черна врата като пещера; и тогава се разнесе един тежък глас:
— Влез!
И аз влязох.
Събудих се към обяд; слънцето се промушваше през прозорчето, разливаше се върху завивките, падаше върху едно окачено на стената огледалце с такава сила, че го разбиваше сякаш на хиляди късове.
Сънят за гигантската негърка изплува в съзнанието ми, морето шепнеше изкусително, затворих отново очи и ми се стори, че съм щастлив. Олекнало му беше на тялото, доволно беше, като някакво животно, излязло на лов — уловило бе плячката си, наяло се бе и сега, изтегнато на слънце, се облизваше. Умът, тяло и той, си отдъхваше сит; сякаш мъчителните проблеми, които го терзаеха, бяха намерили своето най-просто разрешение.
Цялата радост от изминалата нощ бликаше от дълбините на моето същество, разклоняваше се и напояваше и утоляваше жаждата на пръстта, от която бях направен. И така както лежах, със затворени очи, струваше ми се, че чувам как пращят и се разширяват вътрешностите ми. За първи път снощи се уверих така осезаемо, че и душата е също плът, по-бързоподвижна може би, по-прозрачна, по-свободна — но плът. А и самата плът е също душа, малко сънлива, капнала от големи походи, претоварени от тежки наследства; но при великите мигове събужда се и тя, става смела, и размахва петте си пипалца, като криле.