Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Разтвори ризата си, смъкна панталоните си.
— Дай лампата тук! — заповяда той. Приближих се с лампата; светлината падна върху слабото, изпечено тяло — дълбоки белези от рани, следи от куршуми, същинско решето бе тялото му.
— Погледни сега и от тази страна!
Извърна се и ми показа гърба си.
— Виждаш ли — отзад нямам нито един белег от рана… Разбра ли? Остави сега лампата пак там!
Сложи панталона и ризата, седна на леглото си.
— Щуротии! — изкрещя той разярен. — Позор! Абе кога най-сетне човекът ще стане човек? Носим панталони, колосани яки, шапки, а си оставаме все още мулета, вълци, лисици, свини. Били сме, казва, образ и подобие божие! Кои? Ние ли? Пфу! — на мутрата ни!
В паметта на Зорбас изплуваха ужасяващи спомени и той все повече се разпалваше. Иззад разклатените му, разядени зъби изскачаха слова. Той стана, грабна каната с вода, пи, пи, разхлади се. Посъвзе се.
— Където и да ме докоснеш — каза той, — стон издавам; целият съм в рани. Какво си седнал тогава да ми дрънкаш за жени? Аз, когато вече разбрах, че съм станал истински мъж, не се и обръщах дори да ги погледна. И ако ли пък се обръщах, докосвах ги само за един миг, ей тъй, с един скок, като петел, и отминавах. „Мръсните им кучки такива, казвах си аз, мръсните им попадии такива, искат да ми изпият силата! Пфу, да се не видят!“
Грабнах, значи, пушката си и — друм! Хванах балкана, станах комитаджия. Веднаж, около здрач, се промъкнах в едно българско село и се скрих в един обор, в самата къща на един български поп, свиреп кръвопиец комитаджия. Хвърляше нощем расото, обличаше се в овчарски дрехи, вземаше си оръжието и потегляше към гръцките села; връщаше се сутринта, на разсъмване, измиваше се от калищата и кървищата, и отиваше на литургия. През ония дни беше убил един учител грък в леглото му, както си спял. Вмъкнах се, значи, в обора на попа и зачаках. Изтегнах се по гръб върху тора, зад двата вола, и зачаках. По едно време, по мръкнало, ето ти го влиза и попът да нахрани животните си; нахвърлих се върху него и го заклах като агне. Отрязах му и ушите и ги взех със себе си; правех си, видиш ли, колекция от български уши; и тъй, взех ушите на попа и си отидох.
След няколко дни влязох отново в същото село посред бял ден — представих се, уж де, за пътуващ търговец, бях оставил оръжието си на планината и слязох в селото, за да закупя хляб, сол и цървули за момчетата. По едно време, пред една къща, гледам пет облечени в черно боси деца — заловили се за ръце и просят. Три момиченца и две момченца; най-голямото имаше около десетина години; най-малкото беше още бебе и кака му го държеше на ръце и го целуваше и галеше, за да не плаче. Не знам и аз какво ми скимна, божие просветление, та се приближих до тях:
— Чии сте вие бре, деца? — питам ги аз на български.
По-голямото момченце вдигна главичката си:
— На попа — отвърна то, — дето го заклаха завчера в обора.
Очите ми се наляха със сълзи; земята се завъртя около мен като воденичен камък; опрях се на стената, земята спря.
— Приближете се бре, деца! — рекох аз. — Елате при мен!
Измъкнах от силяха кесията си, пълна с турски лири и меджидиета, коленичих и ги изсипах на земята.
— На, вземете! — извиках аз. — Вземете! Вземете!
Децата се хвърлиха на земята и започнаха да събират с ръчичките си меджидиетата и лирите.
— Ваши са, ваши са! — извиках аз. — Вземете ги!
Оставих им и кошницата със стоката.
— Всичко е ваше, вземете го!
И веднага си плюх на петите; излязох от селото, разкопчах ризата си, измъкнах „Света София“, дето си я бях избродирал сам; скъсах я, захвърлих я и почнах да тичам… Тичах… тичах…
И все още тичам!
Зорбас се облегна на стената, извърна глава и ме погледна:
— Така се отървах — каза той.
— Отървал си се от родината ли?
— Да, от родината — отвърна Зорбас със спокоен, твърд глас.
И след малко додаде:
— Отървах се от родината, отървах се от поповете, отървах се от парите, отсявам. И все повече отсявам, олеква ми. Как да ти го кажа? Освобождавам се, ставам човек.
Очите на Зорбас светеха, широката му уста се смееше доволно. След като помълча малко, той пак се разпали; сърцето му преливаше, не можеше да го удържи.
— Едно време си казвах: този е турчин, този е българин, а този е грък. Извършил съм такива неща за родината, началство, че ще ти настръхнат косите; крал съм, грабил съм, изгорил съм села, обезчестил съм жени, изтребил съм цели семейства… Защо? Защото, казва, били българи, турци. „Уу, да се не видиш макар, мръснико — казвам си често аз на себе си и се чумосвам. — Уу, да се не видиш макар, серсемино!“ Нали ми дойде вече акълът, гледам сега хората и си казвам: „Този е добър човек, онзи е лош.“ Какъвто ще да е — българин или грък! Все едно е, добър ли е, лош ли е, това само питам сега. И колкото по остарявам, на, кълна ти се в хляба, който ям, струва ми се, че ще почна и това да не питам. Море, какъвто ще да е — добър или лош! За всички ми е жал, сърцето ми се къса, когато видя някой човек, па макар и да се преструвам, че пет пари не давам. На, казвам си аз, и този фукара тук яде, пие, люби, страхува се, има си и той своя бог и своя дявол, ще хвърли и той петалата и ще се изпъне като дърво в пръстта, ще го изядат червеите… Ех, горкият! Братя сме всички… Храна за червеите!