Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
След един час Зорбас се появи; поглаждаше доволен мустаците си.
— Настинала е, горката; нищо не е… Сега през Страстната седмица отивала и тя през нощта на бденията, макар че е от франгите, в моя чест, казва. И настинала, горката. Турих й вендузи, разтрих я хубавичко с олио от кандилото, дадох й и един ром, утре ще бъде кукуряк. Ех, мискинката недна, голям майтап е с нея — хващаше я гъдел, докато я разтривах, гугукаше като гълъбица.
Седнахме да ядем; Зорбас напълни чашите.
— За нейно здраве! И да я вземе колкото се може по-късно дяволът! — каза той с нежност.
Ядяхме и пиехме известно време мълчаливи; вятърът донасяше до нас, отдалеч, като жужене на пчела, страстните звуци на лира; възкръсваше все още Христос по терасите, великденското агне и козунаците все още се превръщаха в страстни любовни песни.
Зорбас, след като хапна и пийна добре, наостри косматото си ушище.
— Лира… — измърмори той. — Играят хоро в селото!
Скочи прав, беше вече сит; виното се беше качило в главата му.
— Абе какво седим тук като кукувици? — извика той. — Да отидем да поиграем хоро! Не ти ли е жал теб за агънцето? Така на халос ли ще отиде? Хайде да го превърнем на хоро и песен! Зорбас възкресе!
— Чакай бре, Зорбас, пощуря ли?
— Честна дума, каквото щеш кажи, началство, ама ми е жал за агънцето; жал ми е за червените яйца, за великденските козунаци, за сиренето. На, кълна ти се, ако бях ял хляб и маслини, щях да си кажа: „Я да си легна да спя, за мен ли са гуляите? Хляб и маслини са това, какво хубаво можеш да очакваш санким?“ Ала сега жалко ще бъде, ти казвам, ако отиде зян такова ядене! Да отидем да отпразнуваме Възкресение, началство!
— Нямам настроение днеска; ти иди, поиграй хоро и заради мен!
Зорбас ме сграбчи под мишницата и ме изправи:
— Христос възкресе бре, момчето ми! Ех, да имах твоята младост! Море, жени, вино, работа колкото щеш! Да се нахвърляш, на което и да е, с главата напред! Да се нахвърляш с главата напред на работата, на виното, на любовта и да не се боиш нито от бога, нито от дявола! Това ще рече юнак!
— Агънцето говори в теб, Зорбас — подивя то, превърна се на вълк! — казах със смях.
— Море, агънцето се превърна на Зорбас, Зорбас говори, ти казвам! Слушай ме мен и ме проклинай, ако щеш; аз съм един Синдбад Моряка; не че съм обиколил много свят, съвсем не! Ала съм крал, убил, лъгал, спал с цяла сюрия жени. Престъпих всички божи заповеди; колко бяха те? Десет ли? Защо, бре, не са двайсет, петдесет, сто, та да ги престъпя всичките? И въпреки това, ако съществува бог, никак няма да ме е страх да застана утре — други ден пред него. Не знам как да ти го кажа, за да разбереш, но всички тия неща, струва ми се, нямат никакво значение. Ще се излага ли сега господ да дебне някакви си там червейчета и да им държи сметка? И да се ядосва, да ругае, да си разваля кефа, защото, казва, сме кривнали по пътя и сме минали върху червейката на ближния си или защото сме хапнали една мръвка месо в сряда или петък! Уу, да се не видите макар, кози бради такива!
— Добре де, Зорбас — казах, за да го разпаля. — Добре де, ама господ не те пита какво си ял, а те пита какво си сторил!
— А пък аз ти казвам, че и това дори не те пита! Ама отде знаеш това бре, неграмотни Зорбас, ще ми речеш? Знам го с положителност, защото, ако аз имах двама сина, единият благоразумен, стопанин, пестелив, богобоязлив, а другият хаймана, непочтен, гуляйджия, женкар, вън от закона, щях да ги слагам, разбира се, и двамата на трапезата си; но не знам, сърцето ми май щеше да го тегли повече към втория. Разбира се, може би защото щеше да прилича на мен; и кой ти казва тогава, че аз с господ не си приличаме повече, отколкото той с поп Стефанос, дето ден и нощ прави метани, събира пари и не дава и на ангела си дори вода?
Господ гуляе, убива, върши неправди, люби, работи, гони неуловимите птички, също като мен. Яде, каквото му се ще; взема, която жена му се хареса. Гледаш някоя красива жена, като капка, гледаш я как ходи из тая земя и сърцето ти се радва; и изведнаж разтваря се земята и жената изчезва. Къде отива? Кой я взема? Ако е порядъчна, казваме: господ я взе; ако е чапкънка, казваме: дяволът я взе. А пък аз ти казвам, началство, казвам ти го и ти го повтарям: господ и дявол са едно и също нещо!
Не отговорих нищо; Зорбас взе тоягата си, накриви юнашки шапката си, изгледа ме съчувствено — така ми се стори — и устните му за миг помръднаха, сякаш искаха да изрекат нещо; но Зорбас не каза нищо и бързо пое към селото, като сучеше мустак.
Гледах, на светлината на залеза, как гигантската му сянка се отдалечаваше по крайбрежните камъчета, размахвайки тоягата, целият бряг се съживяваше при преминаването му; доста време, наострил слух, стоях тъй, заслушан в стъпките на Зорбас, които стихваха постепенно. И изведнъж, щом почувствувах, че останах сам, скочих прав. Защо? Накъде? Не знаех; нищо не бях решил все още; тялото ми беше скочило право, то, само, и вземаше решение, без да ме пита.