Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
— Господи помилуй! Господи помилуй! — тананиках и аз, с мъка сдържайки смеха и сълзите си.
— Има и други тропари още — рече Зорбас, — но да ме вземе дяволът, ако мога да си ги спомня! Но да се върнем на най-важното!
Той подскочи и извика:
— Давай! Давай!
И протегна към мен ръчището си.
— Подай си и ти, коконо моя, ръчичката — каза той на годеницата си.
Пълната, разядена от пранета ръка трепереше. Прекарах пръстените на пръстите им, а Зорбас ревеше, извън себе си, като дервиш: „Годява се раб божий Алексиос с рабиня божия Фортензия, во има Отца и Сина, и Светаго Духа, амин! Годява се рабиня божия Фортензия с раб божий Алексиос…“
— Готово, свърши, хайде и догодина! Ела тук, кира Зорбасовице, да ти дам първата честна целувка в живота ти!
Ала мадам Ортанс се беше свлякла долу, прегръщаше краката на Зорбас и плачеше. Зорбас поклати съчувствено пламналата си глава.
— Горките жени! — измърмори той.
Мадам Ортанс се изправи, изтърси полите си, разтвори обятия.
— Е, е! — извика Зорбас. — Велики вторник е днеска, долу ръцете! Пости са!
— Зорбас мой… — прошепна премаляла тя.
— Имай търпение, мадам, потърпи до Великден, ще хапнем тогава месо. И ще чукнем червените яйца. А сега е време да се прибереш в къщи. Какво ще кажат хората, ако те видят да обикаляш по това време навън?
Бубулина го погледна умолително.
— Не, не — каза Зорбас, — на Великден! Ела с нас, куме!
Наведе се над ухото ми:
— Не ни оставяй сами, за бога! Нямам никакъв кеф тази вечер.
Поехме по пътя за селото; искреше небето, лъхаше морето, нощните птици въздишаха. Старата сирена, увиснала на ръката на Зорбас, се тътреше щастлива и меланхолична.
Тя беше стигнала тази вечер в пристанището, за което беше толкова копняла през целия си живот. Пееше, горката, през целия си живот, гуляеше, подиграваше се на честните жени, но сърцето й изгаряше. Когато, напарфюмирана, наплескана с мазила, преминаваше с крещящи тоалети по улиците на Александрия, Бейрут, Цариград и виждаше как бедни женици кърмят бебетата си, гърдите на горката мадам Ортанс изтръпваха, издуваха се и зърната им щръкваха и търсеха и те една бебешка устица. „Да се омъжа, да се омъжа, да имам дете…“ — с тази мисъл живееше тя през цялото това време и въздишаше. Но на никого никога не разкри тя болката си. И сега, слава богу, малко късно, но пак добре, тя влизаше, разнебитена, обрулена от бури, в тъй силно жадуваното пристанище…
Вдигаше от време на време очи, поглеждаше крадешком високия дингил до себе си. „Не е — казваше си тя — някой богат паша със златни пискюли, нито някое красиво младо бейче, ама пак добре, слава богу! Мъж ми стана, мъж с венчило — слава богу!“
Зорбас я чувствуваше като тежест върху себе си и я теглеше припряно, за да стигнат по-скоро в селото и да се отърве. И клетницата току се препъваше о камъните, ноктите на краката й едва не се изтръгваха, боляха я мазолите, но тя мълчеше. Защо да говори? Защо да се оплаква? Всичко е наред, слава богу!
Бяха отминали смокинята на Господарската щерка, градината на вдовицата — първите къщи на селото се показаха. Спряхме се.
— Лека нощ, злато мое… — изрече щастливата певачка и се надигна на пръсти, за да достигне устата на годеника си.
Ала Зорбас не се навеждаше.
— Да падна ли да ти целуна краката, любов моя? — произнесе жената, готова да се свлече долу.
— Не, не! — извика Зорбас развълнуван и я сграбчи в обятията си. — Аз трябва да целуна краката ти, мадам, но ме мързи… Лека нощ!
Разделихме се. Поехме обратно по пътя, мълчахме. Вдишвахме дълбоко уханния въздух; по едно време Зорбас се извърна и ме погледна.
— Какво да правим сега, началство? — каза той. — Да се смеем ли, да плачем ли? Дай ми съвет.
Не отвърнах нищо; и на мен на гърлото ми бе заседнала някаква топка и не знаех какво беше — ридание или смях.
— Началство — обади се неочаквано пак Зорбас, — как го казваха онзи хаймана, древния бог, дето не оставял женско на тоя свят на мира? Чувал съм нещо такова. Боядисвал си, казва, и той брадата, татуирвал си ръцете със сърца и сирени, маскирал се, казва, превръщал се на бик, на лебед, на коч или магаре, с извинение, според мерака на всяка фуста. Я ми кажи името му, жив да си!
— Струва ми се, че говориш за Зевс; как се сети за него?
— Господ да успокои душата му! — каза Зорбас, като издигна ръце към небето. — Много е видял, много е изпатил, истински великомъченик, слушай ме мен, началство, знам ги аз тия работи. Ти слушаш книгите, ама я помисли кои ги пишат! Пфъ! Даскали! И какво разбират даскалите от женкари и жени? Да се не видят макар!
— Ами защо не пишеш, твоя милост, а, Зорбас? Та да ни разкриеш всички тайни на тоя свят?