Алексис Зорбас

Върнал се вечерта дядо ми в къщи, отчупил от проядената си от червеи порта едно парченце дърво, ей такова на, колкото оризово зърно, увил го в памук, капнал отгоре му и малко олио и зачакал. След малко ето ти го пристига и кумецът с попа и прасенцето. Турил патрахила си попът, направил водосвета, свършило предаването на честния кръст, нахвърлили се на прасенцето. Ех, майка му стара, ще повярваш ли, началство? Поклонил се кумецът на честния кръст, окачил го на шията си, и оттогава станал друг човек. Променил се. Хванал балкана, присъединил се към арматолите и клефтите27, палел турските села, хвърлял се безстрашно срещу куршумите. Защо да го е страх? Носел в себе си честния кръст, куршум не го ловял.

Зорбас прихна да се смее.

— Всичко е идеята — рече той. — Вярващ ли си? Тогава една треска от някаква си стара врата става честният кръст. Не си ли вярващ? Тогава честният кръст целият става някаква стара врата.

Където и да докоснеш душата на Зорбас, изскачат искри.

— Ходил ли си някога на война, Зорбас?

— Знам ли и аз? — отвърна той и се навъси. — Не помня. Коя война?

— Ами на, искам да кажа — да си се бил за родината.

— Защо не зарежем тези приказки, ще река аз. Минали щуротии, забравени щуротии.

— Щуротии ли наричаш ти това, Зорбас? Не те ли е срам? Така ли говориш за родината?

Протегна Зорбас врат, изгледа ме. Изтегнал се бях и аз на леглото си, лампата светеше над мен; изгледа ме продължително, строго; сграбчи мустаците си.

— Зелено нещо… — рече той най-сетне. — Даскалско месо — даскалски ум… Каквото и да ти кажа, загубена работа е, пък прощавай, началство.

— Ама как? — възразих аз. — Разбирам, Зорбас, кълна ти се, разбирам!

— Да, разбираш с ума си. Казваш: право, криво; така е, не е така; имаш право, нямаш право. Ала какво излиза от това? Аз гледам ръцете ти, краката ти, гърдите ти, когато говориш; а всички те стоят неми, не казват нищо. Сякаш няма кръв в тях. С какво тогава можеш да разбереш? С главата ли? Пъф!

— Море, кажи си, Зорбас, не го усуквай! — извиках аз, за да го раздразня. — Струва ми се, че не те е много-много еня за родината, негоднико!

Той се ядоса, удари с юмрук по стената, гръмнаха газените тенекии.

— Мен, дето ме гледаш — извика той, — и не ми ги приказвай на мен такива, мен, дето ме гледаш, аз бях избродирал със собствените си коси „Света София“28 и я носех в себе си, окачена на врата ми, отпред на гърдите, като талисман. Да, с ей тия ръчища я бях избродирал, от ей тия ми коси, които тогава бяха гарвановочерни. Обикалях с Павло Мелас, мен, дето ме гледаш, из македонските чукари — левент, юначага ей дотам горе, с чапразите си, с тузлуците си, талисманите, синджирите, фишеклъците, пищовите… Целият бях само в желязо и сребро и кабари и като вървях, вдигах такъв шум, сякаш кавалерия минаваше. На, гледай тук, тук… Гледай тук… Гледай тук!