Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Толкова неудържимо и внезапно беше това ми желание, че се уплаших да не би то да е знак, че някъде по света, през тези дни, Зорбас издъхва; защото почувствувах душата си толкова свързана с неговата, че смятах за невъзможно някоя от двете да умре, без другата да се разтърси и да извика от болка.
Поколебах се за миг дали да събера всички следи от Зорбас в паметта си и да ги изложа с думи. Обхвана ме някакъв детински страх; казвах си: „Ако сторя това, ще рече, че Зорбас наистина се намира в опасност; нека се противопоставя на ръката, която тласка моята ръка.“
Съпротивлявах се два дни, три дни, седмица.
Залових се с други писания, предприемах екскурзии, четях; с подобни хитрости се мъчех да измамя невидимото присъствие. Но мислите ми изцяло бяха съсредоточени, неспокойни, тежки, върху Зорбас.
Един ден седях на терасата на къщата си в Егина, край морето; беше по обяд, слънцето жареше, и аз гледах насреща голите прелестни склонове на Саламин. И изведнъж, без да съм и помислял преди за това, взех хартия, проснах се върху нажежените плочи на терасата и почнах да пиша този синаксар на Зорбас.
Пишех бързо, развълнувано, възкресявах нетърпеливо миналото, мъчех се да си припомня и да спася целия Зорбас. Сякаш върху мен щеше да падне цялата отговорност, ако той изчезнеше, и затова работех ден и нощ, за да закрепя изцяло образа му, образа на „Стареца“ ми.
Работех като магьосниците на дивите племена в Африка, които рисуват по пещерите Праотеца, когото са видели насън, и се мъчат да го нарисуват колкото е възможно по-вярно, за да може душата му да познае тялото си и да се върне отново в него.
За няколко седмици синаксарът беше завършен.
В деня, в който го завърших, отново седях, привечер, на терасата и гледах морето; поставил бях ръкописа на коленете си, готов. Каква беше тази радост, какво беше това облекчение, които изпитвах — сякаш някаква тежест се беше смъкнала от мен; бях като жена, която току-що е родила и държи новороденото в прегръдките си.
И тогава — слънцето вече залязваше — на терасата се качи Сула, едно момиченце, което ми носеше писмата от града; закръглено, босо, цялото само живот. Остави ми едно писмо и си отиде тичешком. Разбрах. Така поне ми се стори — че разбрах; защото, когато го отворих и прочетох, не скочих и не извиках, не се изненадах. Бях сигурен. Знаех, че именно в този миг, когато ще държа на коленете си завършения ръкопис и ще гледам залязващото слънце, щях да получа това писмо.
Спокойно, без да се разплача, аз го прочетох; беше от някакво село близо до Скопие, написано на развален немски език. Превеждам го изцяло:
„Аз съм учител в селото и ви пиша, за да ви съобщя скръбната вест, че Алексис Зорбас, който имаше тук мина за магнезит, почина миналата неделя в шест часа следобед. Преди да издъхне, той ме повика.
«Ела тук, даскале — рече ми той, — имам един приятел, еди-кой си, в Гърция; когато умра, пиши му, че съм умрял и че до последния си миг съм бил с целия си и съм мислил за него. И че каквото и да съм извършил, не се разкайвам за нищо. Да е жив и здрав, да му кажеш, и че е вече време да му дойде акълът… И ако дойде някой поп да ме изповяда и причести, кажи му да се пръждосва оттук и да върви по дяволите! Правил съм, правил съм, какво ли не съм правил през живота си, и пак малко съм направил; хора като мен трябваше да живеят по хиляда години. Лека нощ!»
Това бяха последните му думи; и веднага след това той се надигна на възглавниците си, отметна завивките, понечи да стане. Спуснахме се да го задържим, Люба, жена му, аз и неколцина яки съседи; но той ни отхвърли настрани, стана от леглото, отиде до прозореца. И там се хвана за перваза, загледа се далеч, към планините, изблещи очи и почна да се смее, а сетне да цвили като кон. И така, целият изправен, с нокти, впити в прозореца, го свари смъртта.
Жена му Люба ми поръча да ви пиша, че ви поздравява и че покойният й говорил, казва, много често за ваша милост и че е наредил сандурът му да ви бъде предаден на вас след неговата смърт, за спомен.
И затова вдовицата му ви моли, ако се случи да минете през селото им, да заповядате да преспите в къщата й и да получите, сутринта, когато ще си тръгнете по живо по здраво, и сандура.“