Целувката на прокудения
- Автор: Хейстингс Сюзън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на прокудения». Краткое содержание книги:
— Неутешим съм — заговори с топъл глас той. — Пострадахте ли?
— Не, не — заекна смутено тя. — Аз… ох… мисля, че коляното ми…
— Дайте да видя. Аз съм лекар и мога да ви помогна. — Вдигна полата й и огледа одрасканото коляно. — Добре е да го почистя и превържа, за да не се възпали — продължи със същата загриженост той.
— Не е нужно, благородни господине, не си правете труда.
— Аз съм виновен за падането ви — възрази той, — затова няма да ви оставя сама на пътя. А като лекар съм задължен да помагам на ранените. — Той се усмихна и усмивката смекчи острите черти на лицето му. Властният му поглед се потопи в черните очи на момичето.
Без да губи повече време, той я вдигна на ръце и я отнесе край пътя. Положи я в тревата и извади от чантата на седлото си мехлем и тънки ивици лен. Почисти внимателно раната, намаза я с мехлем и я превърза.
— Как е името ви? — попита той, докато стягаше превръзката.
— Констанца — отговори тихо тя, загледана в красивите му ръце.
— И каква е целта на пътуването ви? — продължи уж между другото той.
— Отивам в замъка на княза. Трябва да му съобщя нещо важно.
— Аха. — Лицето на Дьо Казевил остана безизразно. Цялото му внимание беше посветено на раненото коляно. — Виждам, че идвате отдалече. През цялото време ли вървяхте пеша? С това ранено коляно няма да стигнете далеч.
— Ще се справя — отговори Констанца и се надигна. Дьо Казевил й предложи ръката си и двамата направиха няколко крачки заедно. Младата жена куцаше силно и той поклати съчувствено глава.
— За съжаление не сте в състояние да вървите. — Острите му очи се впиха в тила на Констанца, която погледна безпомощно коляното си и спусна полата на роклята си. Тя пое дълбоко въздух и изведнъж се разхълца. — Недейте така, не е чак толкова лошо — произнесе утешително той и дружелюбно сложи ръка на рамото й.
— Знам — пошепна тя и извърна поглед. — Плача, защото… трябва веднага да отида при княза.
— Ако е само това… — засмя се Дьо Казевил. — Пътят ни е един и същ. Конят ми е млад и силен. Ще ви взема с мен.
Констанца го погледна смаяно.
— Искате да яздя с вас?
Дьо Казевил се засмя и черните му очи светнаха развеселено.
— Знам, че не е прилично да се качите на коня при непознат мъж. Но след като толкова бързате… Освен това съм ви задължен… — Нарочно остави изречението недовършено.
Констанца въздъхна тихо.
— Аз съм само едно просто селско момиче — обясни тихо тя. — С радост ще приема предложението ви.
Дьо Казевил кимна доволно и се метна на коня си. Дръпна се назад и вдигна Констанца пред себе си на седлото. Конят пое в умерено темпо към княжеския замък.
Равномерното люлеене много скоро приспа и без това изтощеното момиче. С доволна въздишка тя облегна глава на рамото на непознатия и затвори очи. Изобщо не забеляза как „лекарят“ отклони коня си от пътя и препусна по тясната странична пътека, която водеше към гората.
Гората тънеше в дълбок мрак, само жълтото сияние на малък огън пронизваше черната бездна на нощта. Силната миризма на печено месо проникна в носа на Констанца и я събуди. Огледа се стреснато, опитвайки се да съобрази къде се намира. Погледът й падна върху непознатия мъж, който седеше до нея и правеше чай в малка съдинка.
Когато тя се раздвижи, той обърна глава към нея и сиянието на огъня оцвети лицето му в червено и златно. Кимна й и с усмивка й подаде купичка с горещ чай.
— Наистина бяхте много изтощена — промълви той и гласът му предизвика тръпки по кожата й. В първия момент не бе сигурна дали да му благодари, или да се страхува. Но в момента нямаше друг избор. Отпи голяма глътка от ароматния чай и усети дълбока благодарност. Вдигна очи към него и му се усмихна.
— Много сте добър към мен — произнесе със запъване тя.
— Това е най-малкото, което можех да направя — отговори той, докато разрязваше печения фазан на тънки парчета. Нареди ги на голям лист, украси ги със стръкчета дива мента и подаде едно парче на Констанца.
— Подкрепете се! Кога за последен път сте се нахранили както трябва?
— Вече не помня — отговори тя и жадно посегна към месото. Беше готова да изяде целия фазан.
— Бавно, бавно, иначе ще ви стане лошо! — Той сложи в скута й парче хляб и я загледа как яде. Наля й още чай и я подкани да го изпие.
Констанца изяде всичко до последната трохичка и със смутена усмивка му протегна отново купичката си за чай. Крайниците й натежаха, отново й се доспа. Рупърт дьо Казевил й наля чай и седна до нея. Погледът му внимателно се плъзна по тялото й. Взе едно от красивите пера от опашката на фазана, който беше уловил в гората, и погали косата й. Погъделичка я по носа, по шията и мушна перото в деколтето на роклята. Сита, доволна, топла и ленива, Констанца се изкиска.