Целувката на прокудения

— Виж ти! — учуди се Изабела. — Мъжът ми е в ловно облекло. Нима смята да иде на лов?

— Не, вече се върнаха — засмя се Розамунда.

Мартин погледна към прозореца й и махна.

— Ела веднага горе! — извика развълнувано Изабела. — Трябва да ти кажа нещо.

Мартин скочи от коня и забърза към женските покои. Изабела го посрещна с ликуващ вик.

— О, Мартин, ще имаме син!

Той я грабна в обятията си и я завъртя в кръг.

— Откъде знаеш? — попита той.

— Просто знам! Сънувах го!

— Тогава трябва да е вярно! Тази вест ме прави най-щастливия мъж на света!

— Наистина ли?

— Разбира се! Нищо не може да запълни нашето щастие така, както едно дете на любовта.

Той сложи ръка на кръста й и я изведе под ярката слънчева светлина. Изабела се огледа и направи широк жест с ръка.

— Там ще расте златно жито, пасищата ще са пълни с охранен добитък, селяните мирно ще обработват нивите си. По поляните ще цъфтят пъстри цветя, а ти ще стоиш с нашия син точно на това място и ще му показваш нашата богата земя.

— Това ли беше сънят ти? — попита с усмивка той.

Изабела поклати глава. Лицето й беше сериозно.

— Знаеш ли, това не беше сън. Беше поглед в бъдещето. За да го постигнем, трябва много да работим.

Той я погледна дълбоко в очите.

— Ти си прекрасна жена. Моята жена! — Устните им се сляха в страстна целувка.

— Съдбата пожела да ни събере, но ние двамата дълго се съпротивлявахме — усмихна се Изабела. — Накрая се убедихме, че човек не може да избегне съдбата си. И двамата си научихме урока.

— Точно така, и аз съм много благодарен на съдбата за този урок — заключи той и затвори устата й с гореща целувка.