Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Дори и да беше наблизо, без слухова връзка беше невъзможно да го открие скоро, а Рени знаеше, че Стримбело ще се появи всеки момент. Трябваше да се движи, да не спира — но накъде? Дори да успееше да избяга веднага и надалеч, трудно би могла да се скрие за дълго вътре в обсега на „При господин Дж.“ от човек от управата на клуба. На всичко отгоре дебелакът заяви, че я познава и че знае наистина коя е. Нищо чудно вече да се бяха докопали до индекса й и да се бяха свързали с политехниката, за да поискат уволнението й — кой би могъл да каже?
Точно в този момент не биваше да си позволява подобни притеснения. Трябваше да намери !Ксабу.
Дали просто не се беше изключил, отвратен от уродливото шоу в жълтата стая? Може би в момента разкопчава ремъците в контактната зала и я очаква да се върне? Но ако не беше така?
По лицата на околните се изписа внезапна уплаха. Повечето от тях гледаха към входа на жълтата стая. Рени също погледна натам.
На пътеката зад нея се беше появило нещо огромно и кръгло, голямо колкото шест — седем нормални симове и продължаваше да расте. Бръснатата му глава се въртеше като люк на танк; черните като дуло на картечница очи обходиха тълпата и се заковаха върху нея.
Нещото, което се беше нарекло Стримбело, се усмихна.
— Ето те и тебе.
Рени се завъртя, направи бързо две крачки и се метна през ръба на кладенеца. Движейки се с максималната позволена скорост, тя се гмурна сред другите посетители на клуба, които се носеха като лениви риби. И все пак спускането й беше мъчително бавно — кладенецът беше място за забавления, а не състезателна писта, — но тя и не смяташе да надбягва дебелака: той несъмнено отлично познаваше „При господин Дж.“, за да й се удаде такава възможност. Просто бе успяла да се измъкне за миг от подозрението му и се надяваше да се възползва от тази възможност.
— Напосоки — изкомандва тя.
Кладенецът с хилядите симове в него, които подскачаха като мехурчета в шампанско, се разми и изчезна, заменен миг по-късно от нова навалица от тела — този път всичките голи, макар че по някои от тях се забелязваха атрибути, които никога не беше виждала върху живо човешко тяло. Светлината беше призрачна и приглушена, а надвисналите стени бяха покрити с кадифени дипли в утробночервено. Слушалките й почти заподскачаха от пулсациите на музиката. Ужасно размазано лице на сим се надигна от най-близката купчина тела и една ръка пропълзя и се протегна към нея подканващо.
— О, не! — измърмори тя.
Колко ли от тези форми бяха на малолетни, на деца като Стивън, допуснати с лицемерна любезност от управата да се въргалят из тази тиня? Колко ли маскирани хлапета имаше в жълтата стая всъщност? Усети, че й прилошава.
— Напосоки.
Пред нея се разкри огромно пространство, оградено от плоски стени, чието дъно беше толкова далеч, че едва се съзираше. Пред очите й затрепкаха сините като газови пламъчета букви на неразгадаем ръкопис, а някакъв глас занарежда в слушалките й също толкова неразбираеми думи. Миг по-късно цялата картина потрепна, тъй като софтуерният преводач разчете индекса й и превключи на английски.
„… Избери дали желаеш до играеш в отбор или индивидуално.“
Стоеше и се взираше в хуманоидните очертания, проблясващи зад огненосините букви. Носеха заострени шлемове и лъскави брони, а очите зад забралата бяха мънички искри.
„Избра да играеш индивидуално — продължи гласът с лека нотка на одобрение. — В момента играта създава противниците, предназначени за теб…“
— Напосоки.
Носеше се през залите все по-бързо и по-бързо, стараейки се да остави колкото може повече чупки зад гърба си, така че на Стримбело да му трябва време, за да се опита да я открие директно. Скочи и се озова в…
Езеро, заобиколено от лениво поклащащи се палми. Русалки с голи гърди се изтягаха по скалите край него и разресваха косите си, като се поклащаха в ритъма на протяжна металическа музика на китари.
Скочи.
Дълга маса с един празен стол. Десетината мъже, насядали в очакване, до един носеха роби и повечето от тях бяха с бради. Щом тя се появи, един от тях се обърна, усмихна се и извика:
— Седнете, повелителю!
Отново скочи и продължи да скача.