Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Иди се преоблечи.
Гласът му беше слаб, но поне прозвуча като гласа на онзи господин Селърс, когото тя познаваше.
Когато се върна облечена в хавлиения халат, той вече беше изял целия сапун и бе започнал да реже друг.
— Благодаря ти, Кристабел! — каза той. — Цинков прекис — точно това ми предписа лекарят. Много бях зает и не съм си взимал витамините и минералите.
— За витамини не се яде сапун! — възмути се тя.
Но не беше съвсем сигурна, защото в училище им даваха витамините с лепенки върху кожата, а може би старите хора имаха нужда от друг вид витамини.
— Аз пък ям — рече старецът. — И преди да дойдеш, бях много-много зле.
— Но сега сте по-добре, нали?
— Много по-добре. Но ти никога не бива да ядеш сапун, той е само за някои специални старци. — Той избърса бялото петънце от долната си устна. — Имах много-много работа, малка Кристабел. Трябваше да се видя с разни хора, да свърша разни неща…
Тя знаеше, че това е някаква глупава шега, защото той никога не ходеше никъде и не се виждаше с никого освен с нея и с човека, който му носеше храната — сам й го беше казал. Усмивката му се стопи и очите му започнаха да се притварят. След малко пак ги отвори, но изглеждаше много уморен.
— А сега, след като ме спаси, може би е най-добре да се върнеш вкъщи. Сигурно ти се е наложило да съчиниш някаква история, за да дойдеш. И без това се чувствам виновен, че те принудих да излъжеш родителите си — не искам да ти навличам неприятности, като те задържам прекалено дълго.
— Как ми се обадихте по приказните слънчеви очила?
— О, просто един малък номер, който научих като млад кадет. — Главата му леко се разтресе. — Сега май трябва да поспя, приятелко. Ще можеш ли да излезеш самичка?
— Винаги излизам самичка.
— Така е, така е.
Той вдигна ръка, сякаш й махна за довиждане. И очите му отново се затвориха.
Докато Кристабел се преоблече — дрехите й се бяха навлажнили и се налагаше да се поразходи малко, преди да се прибере, — господин Селърс отново бе заспал на стола си. Огледа го внимателно, за да се увери, че не му е прилошало пак, но той беше много по-розов, отколкото при пристигането й. Отряза още няколко парченца сапун — в случай че отново нямаше сили, когато се събуди, — след което подпъхна плътно одеялото около дългия му тънък врат.
— Толкова е трудно — каза неочаквано той.
Тя отскочи уплашена, че го е събудила, но очите му не се отвориха, а гласът му беше тих и едва се разбираше какво казва.
— Всичко трябва да се крие на открито. Но понякога се отчайвам — мога да говоря с тях само шепнешком, с полуистини, късчета дрипава поезия. Знам как се е чувствал оракулът…
Смотолеви още нещо, но тя не чу думите. Когато се успокои и спря да говори, тя го потупа по мършавата ръка и си тръгна. Облак мъгла се промъкна покрай нея през входната врата. Полъхът на вятъра върху влажните й дрехи я накара да потрепери.
„Оракул“ беше някакъв вид птица, нали? Значи господин Селърс сигурно сънуваше времето, когато е бил летец?
Листата падаха и се въртяха по тротоара покрай нея, подскачаха и се премятаха като циркови акробати.
Ръцете му бяха привързани към тялото. Блъскаха го и го бутаха по някаква мрачна пътека, а от двете му страни се възправяха отвесни канари. Знаеше, че го отвеждат в мрака на небитието. Зад себе си оставяше нещо важно, нещо, което не смееше да загуби, но всеки миг ръцете, които го стискаха здраво, и сенките от двете му страни го отдалечаваха все повече и повече от него.
Опита се да се обърне и усети остра болка в ръката си, сякаш някой беше опрял в плътта му кама, остра като игла. Все по-плътният мрак в планинското дефиле го обгръщаше отвсякъде. Упорстваше, пренебрегвайки пронизващата болка в ръцете, и най-накрая успя да извърне глава.
В клисурата зад гърба му, сгушено между скалистите склонове на километри от тук, се простираше поле от искрящо златисто сияние. Наблюдавано от надвисналата наоколо му мрачина, то пламтеше в далечината като прериен пожар.
Градът. Мястото, където щеше да намери онова, за което толкова дълго бе жадувал…
Ръцете го сграбчиха, обърнаха го напред и го заблъскаха нататък. Все още не можеше да види кои са тези, които го държат, но знаеше, че го влачат към мрачините, към пустотата, към място, където дори споменът за златния град най-накрая ще избледнее. Съпротивляваше се, но пазачите му го държаха здраво.
Мечтата му, единствената му надежда, чезнеше. Отмъкваха го в някаква черна бездна и нищо не можеше да стори.
— Орландо! Орландо! Сънуваш лош сън. Събуди се.
Помъчи се да се надигне по посока на гласа. Ръцете го боляха — бяха го хванали! Трябваше да се противопостави! Трябваше да…