Джентълмени и играчи
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Джентълмени и играчи». Краткое содержание книги:
Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против човека. Но трябва да продължа напред. А по-ефективно е да се работи по катедри — ан блок, ако щете — отколкото да се хвърлят разпилени усилия из цялото училище.
Колкото до другите ми проекти… приключението на Тапи не успя да влезе в днешните вестници. Добър знак: това означава, че „Икзаминър“ пази материала за почивните дни, но ако се вярва на слуховете, Изабел е преживяла силен стрес, обвинява цялото училище за злополучното си падане (и конкретно Пат Бишъп, който явно не е проявил достатъчно съчувствие в решителния момент), очаква пълна подкрепа от профсъюзите и щедра компенсация, било то със съдебно или извънсъдебно споразумение.
Грахфогел пак отсъства. Чувам, че горкият човек напоследък страда от мигрена, но мисля, че по-скоро отсъствието му има нещо общо с натрапчивите телефонни обаждания, които получава напоследък. След вечерта, която прекара навън с Лайт и учениците, изглежда доста умърлушен. Разбира се, живеем в епохата на равенството, когато не може да има дискриминация на основата на раса, религия и пол (ха!), но въпреки това той знае, че да бъдеш хомосексуалист в мъжка гимназия означава да си много уязвим и постоянно се пита как се е издал и пред кого.
При нормални обстоятелства Грахфогел би могъл да се обърне за помощ към Пеърман, но сега Пеърман има свои грижи, а доктор Дивайн, който на практика му е шеф и ръководител катедра, никога не би го разбрал. Но грешката си е негова. Трябвало е да помисли, преди да се сприятелява с Джеф Лайт. Къде му е бил умът? Лайт рискува далеч по-малко. От него блика тестостерон. Тапи го усеща, макар че ми е любопитно какво ще каже, когато цялата история излезе наяве. Засега Лайт показва голямо съчувствие към съдбата на Изабел Тапи: той е профсъюзен деец и приветства всяко предизвикателство към системата. Добре. Но кой знае, може би и това ще свърши зле. С малко помощ отвън, разбира се.
А Джими Уат? Джими си отиде завинаги и на негово място дойде нов екип чистачи от града, които работят на акорд. На никого не му пука, с изключение на касиера (работниците на акорд излизат по-скъпо, освен това работят по разписание и си знаят правата) и може би на Бишъп, който има слабост към безнадеждните случаи (като баща ми например) и който би искал да даде втори шанс на Джими. Това не важи за директора, който успя да изгони малоумния Уат от училището със зашеметяваща (и недотам законна) бързина (от това би излязла интересна статия на Къртицата Мол, след като случаят с Тапи отшуми) и който прекара последните два дни затворен в кабинета си, общувайки с учителите само по интеркома и чрез Боб Стрейндж — единствения член на ръководството, който остава напълно равнодушен към тези дребни проблеми.
Колкото до Рой Стрейтли, не очаквайте да го забравя. Той заема място в мислите ми повече от всички останали. Но допълнителните задължения му отнемат цялото време, което е добре, защото се готвя да навляза в следващия етап от разрушителния си план. Въпреки това и Стрейтли има за какво да се тревожи: случайно се намирах в компютърното крило, когато чух гласа му в коридора и успях да подслушам интересен разговор между него и Брад относно а) Колин Найт, и б) Ейдриън Мийк, новия учител по компютри.
— Но аз не съм писал нищо лошо за него — протестираше Стрейтли. — Изслушах урока му, попълних бланката и изразих мнението си обективно. Нищо повече.
— Лош контрол върху класа — каза Брад, който четеше от бланката за оценяване. — Лошо изнасяне на урока. Липса на обаяние? Къде е обективността тук?
Последва пауза, докато Стрейтли преглеждаше бланката.
— Не съм писал това — каза той накрая.
— Е, със сигурност прилича на твоя почерк.
Последва нова, по-дълга пауза. Хрумна ми да изляза от стаята, за да видя изражението на лицето на Стрейтли, но реших да не го правя. Не исках да привличам вниманието към себе си, особено на това място, което скоро щеше да се превърне в местопрестъпление.
— Не съм писал това — повтори Стрейтли.
— Кой тогава го е писал?
— Не знам. Някой шегаджия.
— Рой… — По тона на Брад личеше, че започва да се чувства неудобно. Познат ми е — тревожният, леко утешителен тон на човек, който говори с опасен луд. — Виж, Рой, разбирам, че искаш да бъдеш справедливо критичен и така нататък. Знам, че младият Мийк не е най-талантливият учител, който сме имали…
— Не — каза Стрейтли. — Не е. Но не съм го оплюл. Не можеш да приемеш тази бланка, след като не съм я попълнил аз.