Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Казах на собственика на химическото чистене, че съм забравил бележката.
— Сигурен съм, че донесох дрехите миналия петък или събота — блуза и пола.
— Окада… Окада… — заповтаря той, докато разлистваше ученическата тетрадка. — Точно така, ето. Една блуза, една пола. Но госпожа Окада вече ги е взела.
— Така ли? — слисах се аз.
— Вчера сутринта. Спомням си ясно, че лично й ги дадох. Помислих си, че отива на работа. Носеше и бележката.
Загубих ума и дума. Можех само да го гледам.
— Питайте госпожата — рече мъжът. — Взе ги, не греша.
Той извади от кутията върху щанда цигара, сложи я в устата си и я запали със запалка.
— Вчера сутринта ли? — повторих аз. — Не беше ли вечерта?
— Със сигурност сутринта. В осем часа. Жена ви ми беше първата клиентка вчера. Не бих могъл да забравя такова нещо. Когато първият ти клиент е млада жена, това създава настроение, нали така?
Не успях да се насиля да му се усмихна, а гласът, който се чу от устата ми, сякаш не беше моят.
— Значи всичко е наред. Извинявайте, не знаех, че жена ми е взела дрехите.
Той кимна и ме изгледа, после угаси цигарата, от която си беше дръпнал най-много два-три пъти, и пак отиде да глади. Явно му бях станал интересен и възнамеряваше да ми каже нещо, но после се отказа. Аз също исках да го питам някои неща. Как е изглеждала Кумико, когато е дошла да прибере дрехите? Какво е носела? Но бях объркан и много жаден. Искаше ми се най-вече да седна някъде и да пийна нещо студено. Усещах, че само така ще бъда в състояние да мисля отново.
От химическото чистене отидох направо в кафенето през няколко къщи и си поръчах изстуден чай. Вътре беше прохладно, аз бях единственият посетител. От малките колони на стените свиреше оркестрирана версия на „Осем дни в седмицата“ на „Бийтълс“. Отново се сетих за брега на морето. Представих си, че ходя бос край водата. Пясъкът пареше, вятърът носеше мирис на солена вода. Поех си дълбоко въздух и погледнах небето. Протегнах ръце с дланите нагоре и усетих как лятното слънце ги напича. В краката ми се разплиска студена вълна.
Откъдето и да го погледнех, си беше странно, че Кумико е прибрала дрехите от химическото чистене на път за работа. Първо, беше й се наложило да се блъска в претъпканото метро с току-що изгладените дрехи върху закачалките. После е трябвало да ги пренесе по същия начин и на връщане. Не само че е щяла да има допълнителен багаж, но и старателно огладеното от човека в химическото чистене е щяло да се намачка. Кумико беше много чувствителна на тема петна и гънки и просто не си я представях да прави нещо толкова безсмислено. Можела е на връщане от работа да се отбие в химическото чистене. Или, ако е смятала да закъснее, да помоли мен да прибера дрехите. Имаше само едно възможно обяснение: знаела е, че няма да се прибере. Взела е блузата и полата и е отишла някъде. Така е щяла да има поне още някакви дрехи и да купи другите неща, които й трябват. Носеше си кредитните карти и спестовната книжка. Можеше да отиде където поиска.
И е с някого — с мъж. Надали иначе би напуснала дома ни.
Това не беше шега работа. Кумико бе изчезнала, оставяйки всичките си дрехи и обувки. Обичаше да пазарува и да си купува нови дрехи, на които посвещаваше значително внимание и грижи. Значи се е искала голяма решителност, за да ги остави и да си тръгне буквално с дрехите върху гърба си. Въпреки това, без изобщо да се колебае, си беше тръгнала само с блузата и полата. Не, най-малко дрехите вероятно са я вълнували.
Облегнах се на стола, заслушах с половин ухо болезнено осакатената тегава музика и си представих как Кумико се качва в препълнения вагон на метрото с дрехите на телени закачалки в найлоновите пликове на химическото чистене. Спомних си цвета на роклята, с която беше облечена, миризмата на парфюма зад ушите й, гладкото съвършенство на гърба й. Сигурно бях съвсем изтощен. Усещах, че ако затворя очи, ще се понеса нанякъде и ще се озова на съвсем друго място.