Златото на Спарта
- Автор: Касслер Клайв, Блекууд Грант
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Спарта». Краткое содержание книги:
Той ги погледна. Тръните бяха изподрали ръкавите на ризата му и те бяха опръскани с кръв.
— Изглежда по-зле, отколкото е в действителност, но тази риза ще ни издаде.
Продължиха да пълзят още няколко метра между боровете. Сам изрови една шепа пръст от земята и започна да я втрива в ризата и лицето си. Реми натърка гърба му, после собствените си ръце и лице. Сам не можа да сдържи усмивката си.
— Изглеждаме така, сякаш сме били на коктейл в ада.
— Не е далеч от истината. Я виж там!
На стотина метра от тях иззад ъгъла на къщата проблеснаха три фенера и тръгнаха към тях.
— Чуваш ли кучета? — попита Сам.
— Не.
— Да се надяваме, че няма. Хайде!
Навлязоха още по-навътре между дърветата, промушвайки се или заобикаляйки ниските клони, докато стигнаха до тясна пътечка, водеща от север на юг. Тръгнаха по нея на север към конюшните. Боровата гора беше стара и недокосната, може би на стотина години, което беше едновременно проклятие и благословия: преплетените клони често ги принуждаваха да пълзят и да се навеждат, но пък им осигуряваха идеално прикритие. Няколко пъти спираха да поемат дъх и да погледнат охраната, която се движеше от другата страна на дърветата, на не повече от десет метра от тях, но клоните бяха толкова гъсти, че фенерите им осветяваха само на няколко крачки разстояние.
— Все някога ще пратят някого в гората, но с малко късмет дотогава няма да сме тук — отбеляза Сам.
— Колко има до конюшните?
— Към четиристотин метра по права линия, но гората върви на зигзаг, така че може би двойно. Готова ли си?
— Ако ти си, аз също съм готова.
Следващите двайсет минути си пробиваха път по пътечката, спираха през десетина крачки и се ослушваха. Виждаха светлините и силуетите, които се движеха из имението — понякога на стотици метри от тях, друг път толкова близо, че трябваше да залегнат неподвижно и да затаят дъх, докато фенерите обходят дърветата.
Накрая горичката започна да се разрежда и пътечката стигна до поляна, от другата страна на която се виждаше южната стена на конюшните. Сам се промъкна напред, разузна набързо и се върна при Реми.
— Моравата с партито се пада отдясно. Гостите ги няма, но колите са още на паркинга.
— Вероятно Бондарук ги е вкарал вътре и ги е строил за разпит.
— Няма да се изненадам. Не видях постове, само един, но за лош късмет той стои точно до входа на конюшнята.
— Някакъв шанс да го разкараме?
— Не и ако не се науча да левитирам. Постоянно си върти главата. Няма да стигна и до средата, без да ме види. Обаче имам идея.
Той обясни.
— Какво е разстоянието?
— Шейсет или седемдесет метра.
— Над покрива на конюшнята? Далече се целиш — ще извиняваш за играта на думи.
Няколко минути ровиха около дърветата, докато събраха половин дузина камъни с размера на топки за голф. Сам взе един, припълзя до края на поляната, изчака охранителят да погледне на другата страна и метна камъка. Той направи голяма дъга над покрива на конюшнята. Сам приклекна отново и бързо се върна.
Тишина.
— Не уцели — прошепна Реми.
Сам взе още един камък и опита отново. Пак пропусна. Хвърли трети, после и четвърти. Когато вдигна петия камък, го разтърси в ръката си като зарче, после го поднесе пред устните на Реми. „За късмет“. Тя завъртя очи, но послушно целуна камъка.
Той изпълзя пак навън, изчака подходящия момент и хвърли камъка.
Минаха две секунди.
От паркинга се чу звук на строшено стъкло, последван от ритмичния вой на автомобилна аларма.
— Потопи един кораб — усмихна се Реми.
Включената аларма предизвика незабавен и драматичен ефект. Пазачът от конюшнята веднага се втурна натам. От различни посоки от имението се чуха викове.
Сам и Реми се спуснаха към стената и стигнаха за по-малко от десет секунди. Приведени надве, те се промъкнаха покрай нея. Пред себе си видяха петима или шестима мъже, които тичаха през глава през моравата и плета.
— Бързо! — каза Сам.
Двамата заобиколиха и влязоха в конюшните.
Едва бяха направили две крачки вътре, когато пред очите им изникна едра тъмна фигура. Сам бутна Реми наляво и се завъртя надясно. Конят, мастилено черен арабски жребец, висок поне метър и шейсет, се изправи на задните си крака и размаха копита пред лицето на Сам. Изпръхтя силно, после стъпи тежко на земята и в галоп избяга през отворената врата.
Вратата зад Сам се отвори. Пазачът видя първо Реми и се насочи към нея, вдигайки МР5 в ръце. Преди да успее да каже и дума, Сам го удари в слепоочието. Мъжът залитна и падна настрани. Реми вдигна оръжието, а Сам затвори вратата и сложи резето. Отвън се чуваха стъпки от тежки обувки в чакъла.