Златото на Спарта
- Автор: Касслер Клайв, Блекууд Грант
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Спарта». Краткое содержание книги:
Сам и Реми чакаха и се оглеждаха. Тишина. Нищо не помръдваше.
— Къде са…? — прошепна Реми.
В този момент една звуково заслепяваща граната се удари в стената до вратата и се приземи в краката им. Сам я изрита и тресна вратата. От другата страна се чу трясък, а през процепите се видя бяла светлина.
Сам открехна леко вратата. Този път го посрещнаха тежки стъпки и фенери, които вървяха през оранжерията към тях.
— Може ли? — попита Сам и взе МР5 от ръцете на Реми. — Щом започна да стрелям, ти тръгни надясно. Свали някой прозорец и излез в двора.
— А ти?
— Аз ще поразруша тук. Хайде!
Сам блъсна вратата, насочи и двете оръжия към тавана и откри огън. Приведена, Реми се втурна към двора, а от „Глока“ в ръката й проблеснаха оранжеви пламъчета.
Сещайки се, че стъклото сигурно е бронирано, Сам се прицели в монтажните елементи в горната част. Те се разтрепериха и с продължителен пукот поддадоха. Първото стъкло падна навътре, последвано от още едно и още едно, които се срутваха върху палмите и решетките на пълзящите растения. Чуха се крясъци на руски, но почти веднага бяха заменени от писъци, защото стъклата се разхвърчаха като шрапнели из оранжерията.
Сам следеше всичко това с периферното си зрение, защото вече тичаше след Реми. Тя бе успяла да свали едно от стъклата на стената. Чакаше го приклекнала на двора и му махаше да побърза. Усети как нещо го закача по ръкава, после почувства три ужилвания по лицето. Наведе глава и продължи да тича. Скочи през отвора при Реми.
— Кървиш — каза тя.
— Ще си имам белег от куршум. Хайде!
Той й подаде отново едното оръжие, после се обърна и хукна към плета. Протегнал ръце напред като клин, той разцепи гъстите клони и се обърна да издърпа Реми след себе си. От другата страна на плета продължаваше да се чува трясък от падане на стъкла: цялата оранжерия се срутваше. Гласове крещяха на руски и на английски.
Сам и Реми се снишиха на тревата, за да си поемат въздух и да се ориентират. На петдесетина метра вдясно се намираше стената на имението откъм скалите, зад тях беше западното крило, основната част на имението и източните крила, а право напред, на стотина метра разстояние, се виждаше редица от близко разположени борове, пред които растяха трънливи храсти.
Сам погледна часовника си: четири сутринта. Два часа преди зазоряване.
— Да откраднем някоя кола — предложи Реми, като събу обувките си, отчупи високите им токове и пак ги обу. — Ще караме с пълна газ към Севастопол и ще намерим някое оживено място. Бондарук няма да посмее да направи нищо пред хора.
— Не разчитай на това. Освен това е прекалено очевидно. Вече са заградили периметъра. Не забравяй, че той ще разбере кой е бил, чак когато прегледа записа от камерата или покаже снимките ни на мъжа от лабораторията. В момента единственото, което знае, е, че в дома му е настъпил ад. Най-добре да поддържаме загадката.
— Как?
— Като се върнем обратно по същия път. Последното място, което ще проверят, е там, откъдето дойдохме.
— През тунела? А после какво, ще плуваме ли?
Сам сви рамене.
— Дотам още не съм стигнал. И все пак мисля, че това е най-доброто, което можем да направим.
Реми помисли малко, после каза:
— Значи по контрабандисткия тунел. Освен ако не забележим хеликоптер или танк по пътя.
— Ти ми намери танк, Реми Фарго, и ти се кълна, повече никога да не превишавам скоростта.
— Само обещаваш.
От всички неизвестни за имението на Бондарук, имаше две, които най-много тревожеха Сам и Реми: първо, дали има кучета пазачи, и второ, с колко стрелци разполага — на място или готови да се отзоват при повикване.
Макар да не знаеха отговора и на двата въпроса, предпочетоха да допуснат най-лошото и да се махнат, докато все още цареше суматоха и домакинът не бе успял да мобилизира двукраките или четирикраките си хрътки.
Приведени, двамата изтичаха на прибежки покрай плета, спряха се за миг да се огледат дали наоколо е чисто и пребягаха през откритата морава до храсталака. Сам свали сакото си и го подаде на Реми, после падна ничком и се запровира между бодливите клони към тясната ивица трева пред боровете. Няколко секунди по-късно Реми го настигна и понечи да съблече сакото.
— Задръж го, температурите падат.
Тя се усмихна.
— Винаги джентълмен… Сам, ръцете ти!