Златото на Спарта
- Автор: Касслер Клайв, Блекууд Грант
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Спарта». Краткое содержание книги:
Жената ги въведе в кухнята, в типичния за френската провинция стил: жълти стени, лакирана дъбова маса, светлозелен бюфет с порцеланов сервиз. На прозорците висяха свежи перденца на оранжеви карета.
Луиза направи чай и ги покани на масата.
— Английският ви е много добър — похвали я Реми.
— Учих Американска литература в Амиен. Наложи са да прекъсна. Имах… семейни проблеми.
— Знаем — каза Сам, — много съжаляваме.
Луиза кимна и се насили да се усмихне.
— Казахте, че имате някаква информация за семейството ми.
Редувайки се, Сам и Реми изложиха теорията си за Пелетие, изгубената изба и връзката им със сифнийските кариатиди. Реми извади няколко изрезки от вестници и ги подаде на Луиза.
— Четох за това — каза тя, като ги погледна, — и вие ли сте участвали?
Сам кимна.
— Не мога да повярвам! Нямах представа! Майка ми и баща ми нищо не са ми казвали.
— Убеден съм, че не са знаели. С изключение на Наполеон и Лоран, Пелетие е бил единственият посветен в тайната и я запазил чак до смъртното си легло. Дори тогава не я разкрил докрай.
— И никой не му повярвал…
— Почти никой — усмихна се Реми.
Луиза помълча, после поклати впечатлено глава.
— Благодаря, че ми казахте. Хубаво е да знаеш, че някой от семейството ти е постигнал нещо значимо. Малко странно, но все пак значимо.
Сам и Реми се спогледаха.
— Май не се изразихме ясно — каза той. — Все още има неоткрити бутилки.
Луиза премигна.
— И вие мислите… Тук?
Сам извади айфона си и намери една снимка на цикада.
— Виждали ли сте някъде този знак?
Вместо отговор Луиза стана и се приближи до полицата над мивката. Свали от там един тиган и го показа на Сам. В края на късата импровизирана стоманена дръжка имаше печат с цикада: същият като този, който откриха в криптата на Лоран.
— Баща ми го намери на тавана преди няколко години. Не знаеше какво е, затова го използва да поправи тигана.
— А мазе имате ли? — попита Реми.
Освен множеството изненади, на които се натъкнаха по време на проучването си за сержант Пелетие, наложи се да се откажат и от едно от основните си допускания: а именно, че само Лоран е крил бутилките на избраните места.
След като толкова дълго бяха вървели по следите на двамата мъже, Сам и Реми се научиха да мислят като тях. Затова им отне само няколко минути да открият това, за което бяха дошли.
В северозападния ъгъл на мазето, под стената до основната изба, намериха каменен блок с цикада. Както обикновено, Сам го помести, а Реми пъхна ръка вътре. Луиза стоеше зад тях с фенерче в ръка.
Реми измъкна ръката си и се изправи на колене.
— Седем — каза тя.
— О, боже! — ахна Луиза. Реми се дръпна, за да може момичето само да погледне. — Откога ли стоят там?
— От сто и деветдесет години, плюс-минус няколко — отговори Сам.
— А сега какво ще стане?
Реми се усмихна.
— Вече си богата, Луиза. Ще изплатиш фермата, ще се върнеш в университета и ще живееш щастливо дълги години!
Хванати за ръце, Сам и Реми вървяха към колата.
— Единайсет бутилки от общо дванайсет — каза Реми — не е зле.
— Не е зле ли? Само като си помислиш, че тези бутилки са обиколили света, преживели са краха на Наполеон и са оцелели след две световни войни! Бих го нарекъл чудо.
— Имаш право. Трябва да призная, че ми е малко мъчно.
— За какво?
— За края на приключението.
— Край на приключението?! Не и в този живот. Съкровището на Пати Канън още ни чака. Не сме претърсили и половината река.
Реми се засмя.
— А след това?
— След това ще отворим картата, ще посочим някое място с пръст и ще тръгнем.