Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
Тя се отпусна едва след като фермата остана зад гърбовете им. Въпреки жегата, мухите, паяците и змиите гледката бе великолепна. Но дали тя можеше да живее тук?
Беше свикнала с големия град, наслаждаваше се на морето и на солените пръски по лицето си. Закопня да се потопи във ваната с кристално бистра вода, вместо да изтърпява душовете със зеленясала вода. Сети се за Даян и приятелите, които разбираха потребността й да рисува, ходеха с нея по изложби и театри и внасяха колорит в живота й. Щом Симон си заминеше, тя щеше да остане единствената жена в Чаринга. Сама сред мъже, които не говореха много, живееха за земята и животните, за които се грижеха — и вероятно негодуваха заради присъствието й тук.
— Как се чувстваш, Джени, сред жегата и прахта?
Тя направи гримаса.
— Имам чувството, че непрекъснато съм покрита с прах. Има го навсякъде и вече се отказах да чистя къщата. Мухите не ми пречат, а с жегата съм свикнала.
Известно време яздиха мълчаливо. Враните грачеха, папагалите кряскаха. Джени си помисли, че въпреки всичко Чаринга все повече започва да й харесва. Тук имаше нещо познато — нещо, което бе част от нея и независимо че идваше за пръв път, сякаш се бе прибрала у дома.
— Вече сме на територията на Уилга — каза Брет половин час по-късно. — Виждаш ли дърветата?
Джени заслони очи срещу слънцето. Дебели лимоненозелени клони висяха надолу в идеална симетрия и оформяха нещо като заслон от слънцето.
— Вятърът ли е причина за тази интересна форма? Имат вид като че ли някой ги е подрязвал?
Брет се разсмя и тя забеляза привлекателния начин, по който се присвиваха ъгълчетата на очите му, когато се смееше.
— Почти позна. Овцете бръстят клоните до височината, до която могат да достигнат. Ето защо дърветата уилга са с кръгла форма.
Конете препускаха през сухата пожълтяла трева.
— Собственикът на Уилга няма ли да има нещо против, да минаваме през земята му? Не трябваше ли първо да поискаме разрешение?
Брет дръпна юздите, конят му изпръхтя и започна да рови с копита в земята. Той обърна глава към Джени.
— Мислех, че знаеш. Уейнрайт не ти ли обясни?
— Какво да ми обясни?
— Всичко това ти принадлежи. То е част от Чаринга.
Джени прие новината с удивление.
— Стори ми се, каза, че не развъждаме добитък? Какво е станало със семейство Финли?
Брет погледна стадото крави, които пасяха наоколо.
— В Чаринга не, но Уилга се управлява самостоятелно от управител, който се занимава с това. След войната Финли са напуснали това място.
Кобилата отпусна глава и започна да пасе, хамутът й весело подрънкваше в застиналия топъл въздух.
— Защо тогава имат различни имена? Защо не носи името на Чаринга?
— Уилга е била самостоятелна ферма. Името й идва от дърветата. Предполагам, че на никого не му е хрумнало да го променя, след като фермата е станала част от Чаринга.
— Имената тук звучат толкова мелодично — въздъхна Джени. Миришеше силно на напечена от слънцето земя, птиците пееха, щурците свиреха в пълна хармония със заобикалящата ги природа.
— Езикът на аборигените е много музикален. Трябва да ги чуеш как бърборят, когато се събират по време на ритуалите си. Човечето от местата тук носят имената, дадени им от аборигените. Има само няколко места, кръстени от първите заселници с имена, които да им напомнят за родината.
— Така е из цяла Австралия — каза Джени с усмивка. — Тасмания също е залята с подобни имена.
Двамата пояздиха известно време през пасищата един до друг.
— Много ли си пътувала, Джени? — попита я Брет след малко.
— Доста. Когато напуснах дома на осиновителите ми във Валуна, постъпих в колеж по изкуствата. След завършването с Даян една година пътувахме из Европа и Африка, за да изучаваме история на изкуството. — Джени с обич се сети за свободните кафтани и необичайните бижута на Даян. — Откакто посетихме Маракеш, Даян е влюбена във всякакви екзотични неща, но на мен най-много ми хареса Монмартър, левия бряг на Сена и Лувъра.
Брет със сигурност бе доловил тъгата в гласа й.
— Иска ли ти се да се върнеш пак в Париж?
— Понякога. Може и да се върна там някой ден, но знам, че няма да е същото. Нещата никога не са същите. Хората, които познаваме може да са се преместили, а животът да се е променил. Освен това сега съм с повече опит и може би повече се страхувам от опасностите.