Последният валс на Матилда

Брет се разсмя и тя забеляза привлекателния начин, по който се присвиваха ъгълчетата на очите му, когато се смееше.

— Почти позна. Овцете бръстят клоните до височината, до която могат да достигнат. Ето защо дърветата уилга са с кръгла форма.

Конете препускаха през сухата пожълтяла трева.

— Собственикът на Уилга няма ли да има нещо против, да минаваме през земята му? Не трябваше ли първо да поискаме разрешение?

Брет дръпна юздите, конят му изпръхтя и започна да рови с копита в земята. Той обърна глава към Джени.

— Мислех, че знаеш. Уейнрайт не ти ли обясни?

— Какво да ми обясни?

— Всичко това ти принадлежи. То е част от Чаринга.

Джени прие новината с удивление.

— Стори ми се, каза, че не развъждаме добитък? Какво е станало със семейство Финли?

Брет погледна стадото крави, които пасяха наоколо.

— В Чаринга не, но Уилга се управлява самостоятелно от управител, който се занимава с това. След войната Финли са напуснали това място.

Кобилата отпусна глава и започна да пасе, хамутът й весело подрънкваше в застиналия топъл въздух.

— Защо тогава имат различни имена? Защо не носи името на Чаринга?

— Уилга е била самостоятелна ферма. Името й идва от дърветата. Предполагам, че на никого не му е хрумнало да го променя, след като фермата е станала част от Чаринга.

— Имената тук звучат толкова мелодично — въздъхна Джени. Миришеше силно на напечена от слънцето земя, птиците пееха, щурците свиреха в пълна хармония със заобикалящата ги природа.

— Езикът на аборигените е много музикален. Трябва да ги чуеш как бърборят, когато се събират по време на ритуалите си. Човечето от местата тук носят имената, дадени им от аборигените. Има само няколко места, кръстени от първите заселници с имена, които да им напомнят за родината.

— Така е из цяла Австралия — каза Джени с усмивка. — Тасмания също е залята с подобни имена.

Двамата пояздиха известно време през пасищата един до друг.

— Много ли си пътувала, Джени? — попита я Брет след малко.

— Доста. Когато напуснах дома на осиновителите ми във Валуна, постъпих в колеж по изкуствата. След завършването с Даян една година пътувахме из Европа и Африка, за да изучаваме история на изкуството. — Джени с обич се сети за свободните кафтани и необичайните бижута на Даян. — Откакто посетихме Маракеш, Даян е влюбена във всякакви екзотични неща, но на мен най-много ми хареса Монмартър, левия бряг на Сена и Лувъра.

Брет със сигурност бе доловил тъгата в гласа й.

— Иска ли ти се да се върнеш пак в Париж?

— Понякога. Може и да се върна там някой ден, но знам, че няма да е същото. Нещата никога не са същите. Хората, които познаваме може да са се преместили, а животът да се е променил. Освен това сега съм с повече опит и може би повече се страхувам от опасностите.