Последният валс на Матилда

Двамата се разсмяха. Банският й се пълнеше с вода и я дърпаше все по-надолу. Джени реши, че е по-добре да плува по бельо, отколкото да се удави. Разкопча колана, смъкна банския, метна го на камъните и заплува свободно. Преплува няколко пъти езерото, после се гмурна под вода и излезе на повърхността чак при каменните плочи под дърветата в другия край на езерото. Излегна се на камъните, като дишаше тежко от умора и студ, наслаждавайки се на ласките на слънцето. Пляскането на Брет във водата и бърборенето на птиците се чуваха приглушено. Клепачите й натежаха и тя се отдаде на съня.

— Джени… Джени.

Гласът на Брет идваше някъде отдалече. Звучеше почти като приспивна песен заедно с птичия хор и шума на водата.

— Джени, събуди се. Време е да хапнем.

Тя неохотно отвори очи и видя отражението си в две светлосиви огледала, изпъстрени със сини и златни точици. Също като опалите, те искряха с вътрешен огън. Джени седна, объркана от това, което се четеше в тях, и разтърси мократа си коса, за да прикрие неудобството си.

— Дълго ли съм спала? — попита бързо.

— Подремна малко. Толкова сладко спеше, че ми стана жал да те събудя.

Гласът му звучеше по-различно, сякаш не можеше да си поеме дъх, но преди да има време да разбере причината, тонът му стана припрян.

— Хайде, мамчето ни е приготвила още храна и много ще се разсърди, ако не изядем тази.

Той протегна ръка към Джени и й помогна да се изправи. За миг двамата застанаха много близо един до друг. Джени забеляза, че очите му бяха потъмнели, усети треперенето на пръстите и задъханото му дишане.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди я Брет с прегракнал глас, когато тя пусна ръката му. — Хлъзгаво е.

Джени се отърси от обзелата я омая и го последва през храсталаците. Здравият разум й казваше, че е разбрала погрешно сигналите му. Той просто проявяваше любезност — показваше й Чаринга и беше доволен от реакцията й, но един настойчив гласец в подсъзнанието й нашепваше друго. Стори й се, че се кани да я целуне и се почувства разочарована, когато това не се случи.

Изведнъж се спъна и с ужас забеляза, че мокрото й бельо прозира. Грабна ризата си и се мушна в храстите, за да се прикрие. Зачервена от срам, тя се ядосваше на себе си заради глупостта си. Нищо чудно, че имаше промяна в него, след като я е видял така — почти гола, изтегната на онази проклета скала. Със сигурност е имало какво да види.

Джени закопча копчетата на ризата, пъхна я в панталоните и си обу чорапите, за да не се вижда пръста й. Когато се поуспокои, си помисли, че поне се държа като джентълмен. Повечето от мъжете биха й се нахвърлили, но като се има предвид, че му беше шеф, вероятно е сметнал, че е по-добре да се държи благоразумно.

Само че как да го погледне отново в очите и да се прави, че нищо не се е случило? Джени пое дълбоко дъх и излезе от храстите. Нищо не беше се случило и ако той не го споменеше, тя също щеше да си мълчи.