Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
Джени погледна към кошарите и полето зад тях. Все още й бе трудно да повярва, че притежава всичко това.
— Колко овце точно има в Чаринга?
— На всеки четири декара се падат по две овце. Това прави около триста хиляди глави, но броят им рязко намалява, когато има суша, пожар или наводнение.
Отдалечиха се от кошарите, минаха покрай дърводелската работилница, откъдето се разнасяше упойващия мирис на свежа дървесина. Това й напомни за Валуна. Там имаше малка дъскорезница и като дете много й харесваше миризмата на дърво. Обичаше да събира стърготини и да ги слага в малка кутийка, която държеше под леглото.
Кокошарникът представляваше грубо скован, ограден с телена мрежа навес. Петлите се разхождаха вътре величествено и наперено. Мандрата блестеше от чистота, машините за обработка на млякото светеха на фона на белите плочки.
— Имаме само няколко крави. Те не са толкова доходоносни както овцете, но ни осигуряват мляко, масло и сирене и от време на време някоя пържола, за да разнообразим овчето меню.
Прекосиха ограденото място за конете, което се простираше на десетина декара зад бараките на помощник-овчарите. Брет се облегна на оградата.
— Повечето от тях са буйни и непокорни проклетници, но носят на работа. Сменяме ги, за да не се преуморяват. Нито един коняр не язди един и същ кон два дена подред, освен ако не е на някое отдалечено пасище и не може да се прибере.
— Тук ли ги развъждате?
Той поклати глава.
— Имаме само скопени коне и кобили. Жребците са трън в гащите, затова не се занимаваме с развъждане на коне. При нужда купуваме.
Джени погали потръпващата шия на дорестата кобила. Мухите бръмчаха около очите й, а опашката й не спираше да ги отпъжда.
— Изглежда ми доста кротка.
— Има още няколко като нея. Наистина е добра кобила. — Той хвана юздите и се качи на седлото. — Хайде, ще ти покажа кучкарниците, а после ще пояздим.
Кучкарниците бяха оградени, а колибките — постлани със слама. Сивкавите кучета ръмжаха с оголени челюсти и скачаха по телената ограда.
— Държим кучките отделно, за да контролираме развъждането. — Брет посочи към единия от кучкарниците, където малките кученца сучеха от майките си. — Имаме няколко от породата на Рипър, но няма по-добри овчарски кучета от куинсландските овчарки. Мисля, че те са всичко, което може да се иска от едно куче — интелигентни, зли, винаги нащрек. Нямат нищо общо с разглезените градски любимци. — Той погледна Джени подигравателно.
— Всичко тук ми се струва полудиво — отбеляза Джени, наблюдавайки вихрушката от две биещи се котки, които изфучаха от близката плевня и се търкулнаха в прахта.
Брет изплющя с тежкия камшик на няколко сантиметра от ушите на съскащото, ръмжащо кълбо. Котките подскочиха като попарени и двамата с Джени избухнаха в смях.
Джени се покатери на седлото, обърна кобилата и последва Брет през ливадата.
— Колко работници остават в Чаринга, след като свърши стригането?
— Обикновено десетина, понякога дванайсет. Имат пословичната слава, че не се задържат повече от няколко сезона на едно място. Непрекъснато се местят в по-голяма и по-хубава, според техните представи, ферма. Ако питаш мен, те са само едни самохвалковци — ние оставаме и трябва да се грижим за животните целогодишно.
Джени погледна към сухата сребриста трева, която блестеше силно под утринното слънце, и присви очи. Изсъхнали дървета стърчаха като самотни стражи насред обширното поле. Корите на дънерите им се белеха на ленти, а вятърът вдигаше прашни облаци и разнасяше сухите листа и трева от едно голо дърво към друго. Само една небрежно хвърлена клечка кибрит, метална кутия или парче стъкло и Чаринга щеше да бъде унищожена.
Докато яздеха през редицата от евкалиптови дървета и чемшир, рояк от вълнисти папагалчета прехвръкна над тях, съпроводен от облак сиво-розови папагали, които накрая накацаха по клоните на две пиперови дървета в другия край на горичката. Птичи песни се дочуваха от едно дърво, ято папагали кукабура накацаха по долните му клони, като изпърхаха с изпъстрените си с кафяви точици крила и предупредително се закискаха. Между листата на дърветата се простираха огромни като дантели мрежи, върху които блестяха капчици роса, а косматите им, дългокраки обитатели караха Джени да настръхва. В Сидни беше свикнала с паяците с червени гърбове, но тези тук бяха чудовищни и вероятно двойно по-отровни.