Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
— Едва ли в Париж има нещо, което да е по-опасно от тигровата змия, срещаща се по тези места — каза замислено Брет.
Джени си спомни пълните с плъхове туристически спални, където нощуваха с Даян, а също и развратния французин, който смяташе, че всички млади момичета трябва да бъдат прелъстявани.
— Навсякъде има змии — отвърна бързо тя, — но не всички от тях пълзят по корем.
— Циничка — отбеляза подигравателно Брет.
Джени се засмя.
— Ето какво прави пътуването с хората. Може би ще опитам късмета си тук. По света има и нелоши места за живеене, но тук поне знаеш от какво да се пазиш.
— Ще запомня това. — Брет хвана юздите. — Хайде, да вървим да ти покажа любимото ми място. Прилича на онова, където ходихме онзи ден, но се намира от другата страна на планината. Не е далеч и съм сигурен, че ще ти хареса.
Продължиха да яздят през безкрайната равнина, през малки горички, покрай изсъхнали дървета, в посока към потрепващата синева на далечните планини. Тревата бе нашарена с отровнозелени паяковидни нишки — доказателство за водата, която извираше някъде горе в планината.
Джени усещаше тъпа болка по цялото си тяло, крайниците й трепереха и колкото и да бе приятна ездата, тя чакаше с нетърпение да стигнат до мястото, за да си почине.
— Почти стигнахме — извика Брет половин час по-късно.
Джени забеляза, че сочните листа на дърветата и избуялата зелена трева контрастират на фона на заобикалящия ги сребрист цвят на сухата растителност. Мисълта за близката вода я накара да пришпори кобилата. Скоро навлязоха в сянката на крайните дървета. Джени скочи от седлото, свали шапката и забърса потта от лицето си. Мухите бръмчаха около нея, устремяваха се и кацаха по влажната кожа на ръцете и лицето й.
Брет пое юздите на двата коня и мина отпред, за да показва пътя през гъстия храсталак. Жегата под короните на дърветата напомни на Джени за влагата, задуха и жужащите насекоми в Куинсланд. Дрехите й бяха подгизнали от пот. Пот се стичаше и от лицето й, докато вървеше след Брет. Чудеше се дали това ходене някога щеше да има край.
После изведнъж се озоваха на голо, окъпано в златна светлина място, а шумът от падаща отвисоко вода създаваше усещане за хлад. Брет се дръпна настрани. Джени ахна от изненада — оазис, скрит в гънките на планината. Под висящите клони на зелените дървета се простираше голямо спокойно езеро. Сред хаотично разположените полегати скали се виеха цветя и пълзящи растения, които рисуваха цветна картина в пукнатините и дупките на камъка. Птиците, изплашени от човешкото присъствие, излетяха шумно над главите им. Папагалите розела, изпъстрени с яркочервени и яркосини пера, се спуснаха от клоните на дърветата, последвани от жълто-зелените дългоопашати папагали. Малките сипки, врабчета и скорци пърхаха и цвърчаха, докато прелитаха от клон на клон. Светът сякаш се състоеше единствено от птици. Стотици от тях се спускаха, прелитаха, кацаха и наблюдаваха със светнали очи натрапниците.
Джени се разсмя от сърце и смехът й накара ято папагали да излети шумно над главите им.
— Нали ти казах, че мястото е много специално — каза Брет с доволна усмивка.
— Никога не съм предполагала, че тук може да има подобно кътче. Не и в тази пустош.
— Не е нужно да шепнеш — усмихна се Брет. — Птиците скоро ще свикнат с присъствието ни. Виж — той хвана ръката й, — там има кално езеро.
Джени погледна натам, накъдето сочеше Брет. В тинестата сивкава кал мърдаха с щипци дузина сладководни раци.
— Раци! — възкликна изумена Джени. — Трябва да хванем няколко за вечеря.
— По-късно — каза Брет. — Това, от което се нуждаем в момента е да поплуваме.
Джени помръкна. Бистрата вода в езерото я примамваше, но нямаше да й бъде приятно да плува с дрехите.
— Трябваше да ме предупредиш. Нямам какво да облека — упрекна го Джени.
Брет се усмихна и с жест на завоевател извади нещо от дисагите и го хвърли към нея. Беше яркооранжев бански костюм с щампирани пурпурни цветя.
— На мамчето е. Знаех, че ще ти е малко голям, но това е единственото, което можах да направя.
Джени погледна банския костюм. Беше огромен и безнадеждно демодиран, но ако превържеше презрамките на гърба си и сложеше кожения колан, щеше да й стане. За всеки случай реши да не съблича бельото си.