Последният валс на Матилда

Пламъците угаснаха под поройния дъжд и само за няколко минути огънят пропълзя в земята като някакво гигантско, ранено чудовище и изчезна.

Брет затвори очи и извика.

Изведнъж попадна във вихър от прегръдки и дъжд от целувки. Той отвори очи и погледна надолу към красивото, опушено от дима лице, което мислеше, че никога повече няма да види. Притисна я към себе си, като за нищо на света не искаше да я пусне да си отиде.

— О, Джен — прошепна той. — Джен, Джен, Джен.

— Мислех, че ще умреш! Брет, обичам те. Винаги съм те обичала. Не ме напускай! Не напускай Чаринга!

Той повдигна брадичката й нагоре и се усмихна, сълзите му се смесиха с дъжда, който се стичаше по лицето му.

— Мислех, че ще се омъжваш за Чарли? — искаше да се увери, че не сънува.

— Чарли? — Джени отметна назад глава и се разсмя. — Обичам теб, глупак такъв. Не стария плейбой Чарли.

Поройният дъжд се изливаше върху главите им, докато Брет я прегърна още по-силно и я придърпа към себе си. После я целуна.

— Обичам те, Джен. Обичам те толкова много! — шепнеше той срещу устните й.

Звукът от ръкоплясканията и одобрителните възгласи ги накараха да охлабят прегръдката си и двамата пристъпиха напред като сомнамбули сред кръга от изцапани със сажди лица. Те се усмихнаха срамежливо, хванати за ръце, и когато ръкоплясканията и пожеланията утихнаха, Джени поведе Брет към задната страна на димящата къща.

Гробището беше наводнено, гробовете бяха почти затрупани от останките на къщата. Дървената ограда вече не беше бяла, кръстовете бяха изпочупени и засипани с кал.