Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
Названието на тази страна се среща често в описанията за пътешествия през далечното минало. Търговците от седемнайсети век са отивали там за пипер, тъй като страстта за пипера, подобно на любовен пламък, е горяла в сърцата на холандските и английските авантюристи от времето на Джеймс Първи. Къде ли не ходили те за пипер! Заради един чувал с пипер били готови да си прережат гърлата без колебание и да продадат на дявола душата си, за която обикновено толкова се грижели; странното упорство на това желание ги карало да презират смъртта в нейните хиляди въплъщения; неизвестни морета, непознати и отвратителни болести, рани, плен, глад, чума и отчаяние. Желанието правело тези хора велики. Кълна се в небето, но ги правело героични и в същото време трогателни в безумния им търг с неумолимата смърт, която налагала своя данък и на млади, и на стари. Изглежда немислимо, че единствено алчността можела да предизвика у хората такова упорство в преследването на целта, такава сляпа настойчивост в усилията и жертвите. И действително онези, които поставяли на карта живота си, рискували всичко заради една оскъдна награда. Те оставяли костите си по далечните брегове, та богатствата да текат към живите в родината. На нас, техните по-малко изпечени приемници, те ни се струват не търговски агенти, а оръдие на съдбата; втурвали се в неизвестността, подчинявайки се на вътрешния си глас, на порива, който пулсирал в кръвта им, и на мечтата за бъдещето. Предизвиквали изумление; и трябва да се признае — били готови да срещнат чудесното. Снизходително го отбелязвали в своите страдания, в лика на моретата, в обичта на чуждите народи, в славата на блестящите владетели.
В Патусан те намерили много пипер и им направили впечатление величието и мъдростта на султана; но кой знае защо, след едно столетие търговията с тази страна позамряла. Може би вече там нямало пипер. Както и да е, сега никой не се интересувал от това; славата угаснала, султанът бил млад, слабоумен човек с два палеца на лявата си ръка и с мизерни средства, изстисквани от нещастното население и ограбени от него от многобройните му чичовци.
Тези сведения, аз, разбира се, получих от Щайн. Той ми назова имената на хората и даде кратко описание на живота и характера на всеки. Бе пълен с данни за тази туземна държава като някакъв официален отчет — обаче неговите сведения бяха много по-занимателни. Кой друг можеше да знае това, ако не той. Щайн търгуваше с много райони, а в някои от тях — както например в Патусан — единствено неговата фирма бе получила от холандското правителство специално разрешение да основе търговска агенция. Правителството имаше доверие в благоразумието му и се предполагаше, че целия риск той поема върху себе си. Хората, които наемаше, също разбираха това, но несъмнено Щайн им плащаше толкова, колкото струваше рискът.
На сутринта, по време на закуската, Щайн говори с мен съвсем откровено. Доколкото му беше известно (по неговите думи последните новини бяха получени преди тринайсет месеца), животът и собствеността в Патусан били изложени на постоянна опасност — условия съвсем нормални за там. В Патусан се водела междуособна война и начело на едните стоял раджа Аланг, най-злият от чичовците на султана, владетелят на реката, който се занимавал с изнудвачество и кражби и потискал местните жители малайци така жестоко, че били заплашени от пълно изтребление; съвсем беззащитни, те нямали възможност дори да се изселят вън от страната, „тъй като — както забеляза Щайн — къде биха могли да отидат и как да го направят“? Несъмнено те нямали дори желание да се изселят. Светът (ограден с високи, непроходими планини) навсякъде бил в ръцете на благородниците по рождение, а този раджа те поне познавали: произхождал от тяхната кралска династия.
По-късно имах удоволствието да се срещна с този благородник. Той беше дребен, мръсен, немощен старец, със зли очи и безволева уста, който гълташе на всеки два часа топче опиум; презрял правилата на приличието, раджата ходеше гологлав и невчесаната му, сплъстена коса падаше върху сбръчкалото му, нечисто лице. По време на аудиенцията той се покачваше на нещо като тясна платформа, издигната в залата; а залата приличаше на стар обор и имаше прогнил бамбуков под, през дупките на който можеше да се видят на дванадесет-петнадесет стъпки дълбочина купчини боклуци и най-различни отпадъци, хвърлени под нея. Ето къде ни прие той, когато, съпроводен от Джим, се явих при него на официално посещение.